Шогун

Двете жени се намираха в стаята с големина осем рогозки, на японски татами, непосредствено до личните покои на Торанага. Беше отделена специално за Марико и гледаше към малката градина, оградена от първата вътрешна стена на крепостта. Отново валеше и капките блещукаха на трепкащата светлина.

— Това ще реши клиентът — любезно отвърна Марико. — Надявам се да се споразумеем сега в общи линии.

— Много съжалявам, бихте ли ме извинили, но в момента не знам дали е свободна. Тя е толкова търсена, Тода-сама. Сигурна съм, че ме разбирате.

— О, да, разбира се. Имаме голям късмет, че разполагаме с такава дама тук, в Анджиро. — Марико наблегна на думата Анджиро. Беше изпратила да повикат Гьоко, а не отиде сама при нея, както можеше да направи. И когато тя пристигна — достатъчно късно, за да си придаде нужната тежест, но не дотолкова, че да бъде неучтива, — Марико се зарадва на възможността да си премери силите с такъв достоен противник.

— Много ли пострада Чаеният дом? — учтиво попита тя.

— За щастие не, ако не се смята ценният порцелан и дрехите, макар че ще ми струва цяло състояние да ремонтирам покрива и да оправя градината. Бързите услуги струват твърде скъпо, не намирате ли?

— Да, много е неприятно. И в Йедо, и в Мишима, и дори в това селце.

— А колко е важно спокойното обкръжение, нали? Може би клиентът ще ни окаже честта да ни посети в Чаения дом? Или предпочита Кику-сан да дойде тук, ако е свободна?

Марико сви устни и се замисли.

— Чаеният дом.

— А со десу!

Истинското име на мама-сан беше Хейки-ичи — Първа дъщеря на Зидаря на стени. Баща и, както и дядо и бяха майстори зидари на градински огради. Дълги години живя като куртизанка в Мишима, столицата на Идзу, където стигна до Втора класа. Но щастието и се усмихна щедрите дарения на един постоянен клиент, съчетани с острия и делови нюх, и позволиха да събере необходимата сума да откупи договора си и да стане съдържателка на собствен Чаен дом, след като вече не беше търсена за прекрасното си тяло и пикантното си остроумие, с които я бяха дарили боговете. Нарече сама себе си Гьоко-сан — а „гьоко“ значи късмет. Като съвсем начинаеща четиринадесетгодишна куртизанка и бе дадено името Цукайко — Укротителка на змии. Собственичката и беше обяснила, че това име ще предизвика весели асоциации у мъжете и по този начин успехът и е неминуем. Името щяло да възбужда смях сред клиентите, а смехът е от основно значение за техния залаят. И Гьоко никога не забрави тези думи.

— Саке, Гьоко-сан?

— Благодаря ви, да. Благодаря, Тода-сама.

Прислужницата и наля саке в чашата, след което Марико я освободи.

Започнаха да сърбат мълчаливо. След малко Марико напълни отново чашите.

— Какъв изящен порцелан! — възхити се Гьоко.

— О, нищо особено — възрази Марико. — Съжалявам, че се налага да го използувам.

— Ако се окаже свободна, ще сметнете ли пет кобана за приемлива цена? — Кобанът беше златна монета от осемнадесет грама. Един кобан се равняваше на три коку ориз.