Дан на Хрътките
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #8
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-011-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Дан на Хрътките». Краткое содержание книги:
Но Бедек не мислеше за такива неща. Двамата не бяха тук заради това. Той и Мирла бяха различни от всички тези хора. Те, виждате ли, бяха изгубили едно дете.
Вече бяха чули, че вратата оставала затворена поне до обед. Понякога и до по-късно. А дори и тогава Пророкът можело и да не се покаже. Влезел ли в общение със собствената си болка, така им казаха, можело да не го видят дни наред.
Да, но благославяше ли той хора? Помагаше ли на хора?
О, да. Ами че, аз видях един с ужасно страдание, а той му го отне напълно.
Изцерил го е?
Не, удуши го. Поднесе духа му — вече в мир — в ръцете на Падналия. Ако те мъчи болка, там можеш да свършиш живота си — само там, разбираш ли, можеш да си сигурен, че душата ти ще си намери дом. Там, в любящото сърце на Падналия. Не искаш ли отново да намериш краката си? Отвъд живота — там ще ги намериш.
Тъй че Бедек бе разбрал, че навярно този Сакат бог не би могъл да им помогне. Не и с намирането на Харло. И изведнъж му се дощя да се върнат у дома.
Но Мирла не искаше и да чуе. Копнежът в очите й си оставаше неутешим, но се беше преобразил и това, което търсеше тя сега, нямаше нищо общо с Харло. Бедек не знаеше какво би могло да е това ново нещо, но беше изплашен до дъното на душата си.
Снел се мъчеше да овърже няколко каиша, за да вземе дребосъците — и двете лежаха безчувствени на пода. Беше проверил да се увери, че дишат, тъй като беше чувал, че като ги „приспиш“, това може да ги убие — ако си ги стискал прекалено дълго, — но пък той беше внимавал. Винаги внимаваше, когато го правеше това, макар че ако умреше едно от тях, какво толкова, щеше да каже, че е заспало и не се е събудило, това се случваше с малките деца, нали? След това щеше да заплаче, защото това се очакваше.
Горкичкото, но пък то все си беше слабичко, нали? Толкова много деца бяха слаби. Само силните, умните оцеляваха. Такъв беше светът в края на краищата, а светът не може да се промени, да, не може.
Във Високия пазар в Даур имаше един човек, който винаги се обличаше добре и имаше много пари, и се знаеше, че взима малки дечица. Десет, двайсет сребърни консула, момченце или момиченце, нямаше значение какво. Познаваше хора, богати хора — той беше само посредник, но се спазаряваш с него, ако искаш никой нищо да не разбере, а и да си оставил някои малки телца, е, те повече не се появяваха, така че никой не задаваше въпроси.
Доста път беше дотам, особено с Мю и Хинти, и точно затова трябваше да си направи някаква сбруя от тези каишки, като онези, дето ги използваха майките риви. Само че как го правеха те?
Вратата зад него се отвори и Снел рязко се обърна, обзет от ужас.
Мъжът на прага беше познат — беше със Стони Менакис, когато ги посети последния път — и Снел усети веднага, че скъпият Снел е в беда. Изстина от страх, устата му пресъхна, сърцето му се разтуптя.
— Те… спинкат!
— Какво си им направил, Снел?
— Нищо! Върви си. Тате и мама ги няма. Отидоха до Храма на Веригите. Ела после.
Но вместо да си тръгне, мъжът влезе. Едната му облечена в ръкавица ръка небрежно блъсна Снел встрани от застиналите на пода момиченца. Ударът разтърси Снел и страхът се изля в него като от отпушена делва. Мъжът коленичи, смъкна ръкавицата си и допря длан до челцето на Мю, а Снел се дръпна до задната стена.
— Ще извикам стражата… ще пищя…
— Затвори си проклетата уста, да не ти я затворя аз. — Мъжът го изгледа лошо. — Още не съм започнал с теб, Снел. Всичко се връща до теб. В деня, в който изчезна Харло, в същия ден, Снел… — Изправи се. — Дрогирани ли са? Кажи ми как го направи това.
Беше се канил да лъже, но изведнъж си помисли, че ако каже истината, мъжът може да повярва на лъжите, които ще използва след това, за другото.
— Само ги стискам, когато плачат много, нищо повече. Не им правя нищо лошо, честна дума.
Мъжът беше видял парчето зебло и каишките до Мю. Може би се досещаше, но нищо не можеше да се докаже, нали? Всичко щеше да е наред. Щеше да…
Две бързи крачки и ръцете — едната в ръкавица, другата без — и покрита с белези — докопаха предницата на ризата на Снел. Вдигнаха го във въздуха, докато очите му не се изравниха с тези на мъжа. И Снел видя в тези убийствени очи нещо тъмно, безжизнен шепот, който можеше да изригне всеки миг, и всякакви мисли за лъжене се разбягаха с хленч.