Силата на сянката
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Силата на сянката». Краткое содержание книги:
Докато приятелите и враговете му заговорничат и събират сили, Лорд Дракон изучава текстовете на древни пророчества и се бори да овладее Силата, която е негова. Но всички знаят, че предстои война — война срещу Отстъпниците и всички, които се опълчат срещу Дракона. А затворът, държащ Тъмния, бавно, но неотменно губи силата си. В Последната битка, Ранд ал-Тор знае срещу кого трябва да се възправи.
Искаше й се да побегне, но не смяташе да се предаде толкова лесно. Но какво ли можеше да направи? Егвийн я нямаше тук. Беше някъде в Пустошта. Руйдийн, беше казала Егвийн. Кой знае къде се намираше това.
Само една стъпка, и на следващата тя изведнъж се озова на някакъв планински склон, с безмилостно слънце, издигащо се над проядени зъбери отвъд долината долу и нагряло до непоносимост сухия въздух. Пустошта. Намираше се в Пустошта. За миг слънцето я стресна, но пък Пустошта се намираше твърде на изток, за да бъде там ден, когато в Танчико е нощ. Всъщност в Тел-айеран-риод това нямаше никакво значение. Доколкото тя можеше да прецени, тук слънчевата светлина или нощният мрак нямаха никакво отношение към реалния свят.
Дълги бледи сенки все още покриваха половината долина, но странно как долу висеше набъбнала неподвижна мъгла, която изобщо не се разсейваше под жежките лъчи на слънцето. Сред мъглата се издигаха величави кули, някои от които — като че ли недовършени. Град. Град в Пустошта?
Присвила очи, тя успя да различи и някаква човешка фигура в долината. На мъж, въпреки че от това разстояние можеше да различи единствено силуета му — облечен в бричове и с яркосиньо палто. Определено не беше айилец. Вървеше покрай мъглата и често се спираше да мушне ръка в нея. Не можеше да е съвсем сигурна, но й се стори, че ръката му се спира. Сигурно това не беше съвсем мъгла.
— Трябва да се махнеш оттук — каза зад гърба й тревожен женски глас. — Ако онзи те види, ще загинеш, ако не и по-лошо.
Нинив подскочи, завъртя се с надигнат кривак и едва не загуби равновесие на неравния склон.
Жената, застанала малко над нея, беше облечена в късо бяло сетре и много широки бледожълти панталони, стеснени над късите й ботуши. Наметалото й се беше издуло от внезапния порив на вятъра. Но дългата й, сложно сплетена златиста коса и сребърният лък в ръцете й бяха нещата, заради които от устните на невярващата Нинив изригна:
— Биргит?! — Биргит, героинята от стотици приказки, със своя сребърен лък, с който никога не пропускаше целта си. Биргит, една от мъртвите, които Рогът на Валийр щеше да призове от гробовете, за да се сражават в Последната битка. — Невъзможно. Коя си ти?
— Няма време. Трябва да се махнеш, преди да те е видял. — С плавно движение Биргит измъкна сребърно стрела от колчана на кръста си, сложи я на тетивата и изпъна лъка. Перцата на стрелата почти опряха ухото й. Върхът на сребърната стрела се насочи право в сърцето на Нинив. — Бягай!
Нинив побягна.
Сега не беше съвсем сигурна, но като че ли стоеше сред моравата в Емондово поле, обърната с лице към хана „Виноструй“, с неговите бели комини и покрива, покрит с червени керемиди. Тук слънцето също бе увиснало високо на небосклона, въпреки че Две реки се намираха далеч на запад от Пустошта. Някакво треперливо движение привлече погледа й — сребристо проблясване — и една жена се скри зад ъгъла на спретнатата къща на Айлис Кандуин. Биргит.
Нинив не се поколеба. Затича се към едно от мостчетата, прехвърлящи пенещите се води на потока. Обущата й затрополяха по дървените греди.
— Ела тук — извика тя. — Ела веднага тук и ми отговори! Кой беше оня? Ела веднага тук, или само на героиня ще ми станеш! Така ще те напердаша, че ще си помислиш, че си преживяла истинско приключение.
Докато заобикаляше къщата на Анлис, почти не се надяваше, че ще завари Биргит. Но това, което най-малко очакваше да види, беше мъж в тъмно палто, тичащ към нея по черната улица. Дъхът й секна. Лан. Не, не беше той, но беше със същите очертания на лицето, със същите очи. Той се спря, вдигна лъка си и стреля. В нея. Тя с писък се хвърли встрани, мъчейки се да изпълзи от съня си и да се събуди.
Щом Нинив изпищя, Елейн скокна и столчето се преобърна.
— Какво стана, Нинив? Какво се случи?
Нинив потръпна.
— Приличаше на Лан. Приличаше на Лан и се опита да ме убие. — Опря с трепереща длан лявата си ръка на няколко пръста под рамото, където от една плитка рана се стичаше кръв. — Ако не бях отскочила, щеше да ме прониже в сърцето.
Елейн приседна на ръба на леглото и огледа раната.
— Не е много лоша. Ще я измия и ще ти я превържа. — Съжали, че не владее Церителството; ако се опиташе да го приложи, без да го владее, можеше само да влоши нещата. Но наистина не беше нещо повече от драскотина. Да не говорим, че все още усещаше главата си като че ли пълна с желе. Люшкащо се желе. — Не е бил Лан. Успокой се. Който и да е бил, не е бил Лан.
— Знам — отвърна кисело Нинив. След което й описа какво я бе сполетяло с почти същия сърдит тон. Мъжът, стрелял по нея в Емондово поле, и мъжът в Пустошта. Не беше сигурна дали са един и същ човек. Биргит сама по себе си беше достатъчно невероятно събитие.