Същата вечер, докато Писан мърка доволно, опрян в бедрото й, госпожа Фокс препрочита писмото. Тя е в лошо настроение; следобедът, прекаран с останалите членки на дружеството, не беше особено успешен. Няма спор, че улиците на Шордич са истинска златна мина, ако търсите разврат и безбожие, но е извънредно трудно да се доберете до обитателите им — те са враждебно настроени, и повечето имат обичая да хлопват вратите под носа на Спасителките. Само една уличница се съгласи да разговаря с госпожа Фокс, но тя беше толкова пияна, че сериозният разговор се оказа неосъществим.
— Че от теб знаш ли ква уличница ша излезе? — уверяваше я хилещата се проститутка. — Веднага се вижда. Не носиш корсет, а? Нали ти виждам циците!
Госпожа Фокс се опита да обясни, че е прекарала тежка болест, и че стегнатата броня на корсета е затруднявала дишането й; освен това, подчерта тя, почтеността няма нищо общо с корсета, защото много преди изобретяването му също е имало почтени жени… Но проститутката не отстъпваше.
— Че и деца не си раждала, то е ясно — изкиска се тя и се опита да погъделичка Емелин под извивката на гърдите. — Наш’ ли как си падат мъжете по таквиз?
Сега Емелин се е проснала на леглото, краката я болят, мръсна е, има чувството, че сажди са полепнали и по езика й, а освен всичко останало (да му се не види!) пак не е успяла да купи мляко за какаото. И като че ли това не стига, ами сега трябва да отговаря и на това писмо, в което Агнес Ракъм иска от нея да й разкрие тайната на физическото безсмъртие.
Какво да й каже?
Истината, разбира се, колкото и нежелана да е тя. Емелин взема хартия и писалка, и надрасква следното:
„Скъпа госпожо Ракъм,
Съжалявам, но трябва да ви уведомя, че допускате грешка. Никой от нас не може да се надява на друго безсмъртие освен на безсмъртието на духа в Христа (вижте Послание на свети апостол Наела до Римляни 6:7-10; до Коринтяни 15:22, и най-вече 15:50). Ако бих могла да Ви помогна по какъвто и да било друг начин, ще го сторя с удоволствие.
Искрено Ваша, Емелин Фокс“.
Тя сгъва бележката, поставя я в плик, запечатва го, и почти веднага след това го накъсва на парчета. Представила си е как госпожа Ракъм получава отговор, как го отваря възторжено и нетърпеливо, а получава само сух отказ, съпроводен с няколко препратки към Светото писание, и я обзема дълбока жалост.
Дали няма да бъде по-добре да й изпрати някоя книга? Така ще избегне необходимостта лично тя да разбие надеждите й, а и книгата сигурно ще съумее по-добре да пропъди миазмите на илюзиите от главата на госпожа Ракъм. Емелин скача от леглото и започва да се рови из ужасно прашните купчини книги, задръстили къщата й, в търсене на „Разрушеният храм“ — автобиографията на един смъртно болен евангелизатор, която тя бе дала на Хенри по времето, когато той толкова се измъчвате при мисълта за възможната й смърт. Беше тънко томче, със запомнящ се гръб, но тя не може и не може да го намери, и вдигналата се прах я кара да киха непрекъснато.
Но какво е това? Някаква дебела брошура, която не помни да е виждала преди. На гърба се четат препоръки от различни авторитети като например „А. Е. от Блуумзбъри“: „Това е библията на всеки любител на удоволствия!“. На предната корица — с тлъсти черни букви: „Нови забавления в Лондон — наръчник за светски мъже с напътствие за начинаещи“. Тя отваря книгата и прочита посвещението: „На Хенри, от Филип и Едуард. Може би това е бъдещата ти енория? Желаем ти успех!“.
