Каменният кръг [bg]

— Коко? — попитах любезно и си помислих, че Коко вероятно не е единственият с повредена глава сред присъстващите. Погледнах пак към Щерн, който изглеждаше леко развеселен, но не и притеснен.

— На испански означава плашило — коко — обясни свещеникът. — Таласъмче. Виждате ли какво малко носленце има и малки черни очички? — Заби двата си тънки пръста във вдлъбнатините в края на кокосовия орех и ги измъкна, кикотейки се.

— А-ха! — извика. — Не бива да се втренчваш така, Коко, не е възпитано!

Светлосините очи ме стрелнаха с поглед и аз с известни усилия спрях да хапя долната си устна.

— Каква хубава дама — каза, сякаш на себе си. — Не прилича на моята Ерменехилда, но все пак е много хубава, нали, Лудо?

Кучето не ми обърна внимание, а скочи радостно към господаря си, навря глава под ръката му и се разлая. Свещеникът го почеса по ушите и пак се обърна към мен.

— Дали някоя от роклите от Ерменехилда ще ви стане, питам се?

Не знаех как да отговоря на този въпрос. Вместо това само се усмихнах любезно и се надявах, че мислите ми не са изписани на лицето. За щастие в този миг Мамасита се върна, понесла димящо глинено гърне, увито с кърпи. Плесна по един черпак от съдържанието му във всяка чиния и излезе. Краката ѝ — ако имаше такива — се движеха невидими под безформената пола.

Разбърках нещото в чинията си, което се оказа зеленчуково по състав. Опитах плахо и установих, че е изненадващо вкусно.

— Пържен плантан, смесен с маниока и червен фасул — обясни Лоренц, като видя моето колебание. Загреба голяма лъжица от димящата каша и я изяде, без да чака да изстине.

Очаквах нещо като разпит относно присъствието ми на острова, самоличността ми и какво смятам да правя. Но отец Фогдън си припяваше тихичко под нос, докато бавно-бавно лапаше по малко от храната.

Погледнах към Лоренц с вдигнати вежди. Той само се усмихна и сви леко рамо, после се наведе над чинията си.

До края на обяда почти не разговаряхме, докато Мамасита — „неусмихната“ е много меко казано за изражението ѝ — не отнесе чиниите и ги замени с поднос с плодове, три чаши и гигантска глинена кана.

— Пили ли сте някога сангрия, госпожо Фрейзър?

Отворих уста да потвърдя, но размислих и казах:

— Не, какво е това? — Сангрията беше много популярна напитка през шейсетте години на двайсети век и често я бях опитвала на партита във факултета и на социалните събития на болницата. Но бях сигурна, че все още е непозната в Англия и Шотландия; госпожа Фрейзър от Единбург не би трябвало да е чувала за сангрия.

— Смес от червено вино и портокалов и лимонов сок — обясни Лоренц Щерн. — С подправки, сервира се гореща или студена, в зависимост от времето. Много приятна и здравословна напитка, нали, Фогдън?

— О, да. О, да. Много приятна. — Без да чака да се уверя сама, свещеникът пресуши чашата си и посегна към каната за още, преди аз да съм опитала.

Беше същата; същият сладък, щипещ гърлото вкус, и за миг имах чувството, че съм на партито, когато я опитах за първи път — в компанията на един пушещ марихуана докторант и професор по ботаника.