Каменният кръг [bg]

Продължих да вървя, но още бях в хватката на мангровите дървета. Приливът бе почти до кръста ми и едва успявах да крача. След като утолих временно жаждата си, наведох глава и продължих с всички сили.

Над планините блесна мълния и след миг се чу ревът на гръмотевица. Приливът беше толкова силен, че едва пристъпвах напред при всяка вълна и почти тичах, докато вълната ме блъскаше, после се хващах за най-близкото стъбло, докато тя се оттегляше, влачейки краката ми.

Вече си мислех, че твърде прибързано изоставих капитан Ленард и „Морска свиня“. Вятърът се засилваше, дъждът шибаше лицето ми така, че почти не виждах. Моряците казват, че всяка седма вълна е най-висока. Усетих се, че броя, докато се тътрех напред. Но всъщност деветата ме удари между лопатките и ме повали по лице, преди да успея да се хвана за някой клон.

Мятах се безпомощна, давех се с пясък и вода, после успях да стъпя и да се изправя. Вълната почти ме удави, но промени и посоката ми. Вече не гледах към планината, а към голямо дърво, на не повече от двайсет крачки от мен.

Още четири вълни, още четири спринта напред, още четири нещастни вкопчвания, докато водата се опитваше да ме завлече назад, и вече бях на калния бряг на малко островче, където поточе течеше сред мангровите дървета към морето. Тръгнах нагоре, като се подхлъзвах и падах, докато не стигнах до заветната прегръдка на дървото.

От мястото ми на дванайсет фута височина виждах мангровото тресавище под мен и отвъд — океана. Отново обмислих доколко мъдро беше да напускам „Морска свиня“; каквото и да ме очакваше на сушата; тук беше доста по-зле.

Мълния изтряска над кипящата вода, докато вятърът и приливът се бореха за контрол над вълните. Отвъд беше проходът Мушуар, с толкова високи вълни, че приличаха на хълмове. Вятърът бе достатъчно силен, за да надава пронизителен писък, и ме смразяваше до кости заради мокрите дрехи. Гръмотевицата изпука заедно с мълниите този път, защото бурята се приближаваше.

„Артемида“ беше по-бавна от бойния кораб; достатъчно бавна, надявах се, за да е все още на безопасно разстояние в Атлантическия океан.

Видях една гъста група мангрови дървета, на стотина крачки; водата се оттегли със съскане и кипене и за миг се показа земя, преди вълните да дойдат отново и да потопят черните жици на изтръгнатите стъбла. Прегърнах дървото, притиснах лице в кората му и започнах да се моля. За Джейми, за „Артемида“. За „Морска свиня“, за Анеки Йохансен, за Том Ленард и за губернатора. И за мен.