Кръстопътища по здрач
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #10
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кръстопътища по здрач». Краткое содержание книги:
Егвийн кимна.
— Поръчай, моля те, да оседлаят Дайшар… — Не. Някои хора вече познаваха коня на Амирлин. Твърде много. Не беше време за спорове и обяснения. Не беше време да утвърждава авторитета си. — Оседлай Бела и ме чакай на пресечката на север. — Почти всички познаваха и Бела. Конят на Сюан, така го знаеха всички.
— Какво сте решили, Майко? — попита загрижено Сюан.
— Решила съм да пояздя. И, Сюан, не казвай на никого. — Улови погледа й и го задържа. Сюан бе служила като Амирлин и можеше да те гледа твърдо като камък. Егвийн беше Амирлин. — На никого, Сюан. Хайде. Тръгвай. И побързай.
Сюан излезе бързо, все така с намръщено чело.
След като остана сама, Егвийн смъкна шарфа, сгъна го грижливо и го прибра в кесията на колана си. Наметалото й беше от добра вълна. Здраво, но без никакви украси. Без шарфа, показващ се от качулката, можеше да мине за всяка друга.
Дървеният пасаж пред кабинета й беше празен, разбира се, но след като прекоси замръзналата улица, тя се смеси с обичайния поток от новачки, осеян тук-там с Посветени и Айез Седай. Новачките се покланяха, без да се спират, Посветените й поднасяха реверанси, щом ги подминеше, след като забележеха, че полите под наметалото не са обшити с бяло, а Айез Седай се носеха плавно, скрили лица под качулките си. И да забележеше някоя, че няма Стражник след нея, какво пък, много Сестри си нямаха Стражник. И не всяка беше обкръжена със сияещия ореол на сайдар. Само повечето.
На две улици от кабинета си тя спря в края на дървения пасаж, срещу потока забързани жени. Постара се да затаи вълнението си. Слънцето беше увиснало на половината си път до хоризонта на запад — златна топка, промушена от разядения връх на Драконовата планина. Сянката на огромния зъбер вече се беше проснала над лагера, загръщайки шатрите в предвечерен здрач.
Най-сетне Сюан се появи, яхнала Бела. Рунтавата кобилка стъпваше уверено по хлъзгавата улица, но Сюан се беше вкопчила в юздите, сякаш се боеше да не падне. И сигурно наистина се боеше. Сюан беше една от най-лошите ездачки, които Егвийн бе срещала. Когато се смъкна от седлото — ръсеше ругатни и оправяше полите си, — изглеждаше облекчена, че е отървала живота си. Бела изцвили тихо, познала Егвийн. Сюан придърпа смъкнатата си качулка и също отвори уста, но Егвийн вдигна предупредително ръка, преди да е успяла да проговори. Видя как думата „Майко“ се очерта на устните й. И сигурно щеше да е достатъчно високо, за да се чуе от петдесет крачки.
— Не казвай на никого — промълви Егвийн. — И никакви забележчици и намеци. — Това май покриваше всичко. — Прави компания на Чеса, докато се върна. Не искам да се тревожи.
Сюан кимна с неохота. Устата й изглеждаше почти нацупена. Все пак беше разумно, че добави „забележчици“ и „намеци“. Егвийн остави някогашната Амирлин нацупена като момиченце и се метна на седлото на Бела.
Отначало трябваше да я подкара ходом заради замръзналите коловози по улиците на стана. И защото всеки щеше да се зачуди кога друг път е виждал Сюан да язди Бела по-бързо от ходом. Стараеше се да язди като Сюан, да се поклаща колебливо, хванала се с ръка за седлото, а понякога — с двете ръце. От което имаше чувството, че ще падне всеки момент. Бела извръщаше глава да я погледне. Знаеше кой е на гърба й и знаеше, че Егвийн може да язди по-добре. Егвийн продължаваше да се прави на Сюан и се стараеше да не мисли докъде се е смъкнало слънцето. През целия стан, отвъд дългите редици фургони, докато първите дървета не я скриха от шатри и от фургони.
Тогава се наведе, опря лице в гривата на Бела и прошепна:
— Ти ме отведе от Две реки. Можеш ли и сега да препуснеш толкова бързо?
Бела не можеше да препуска като Дайшар, но здравите й копита затупкаха през снега. Някога тя беше товарен кон, не беше гледана за конни надпревари или за бой, но даде каквото можеше, изпънала напред шия не по-малко дръзко от Дайшар. Бела препускаше, а слънцето се свличаше надолу все по-бързо, сякаш небето беше станало хлъзгаво. Егвийн се беше смъкнала ниско в седлото и пришпорваше кобилата. Надбягване със слънцето, която знаеше, че няма да спечели. Но дори да не можеше да го надвие, все още имаше време. Биеше с пети в ритъм с копитата на Бела, а Бела тичаше.
Здрачът се спусна над тях, после мракът, преди Егвийн да види луната, блеснала над водите на Еринин. Още имаше време. Беше почти на мястото, където бяха с Гарет и гледаха как корабите се нижат към Тар Валон. Дръпна юздите и се вслуша.
Тишина. А след това — приглушена ругатня. И тихо пъшкане и скърцане на ремъци — мъже дърпаха тежък товар по снега и се мъчеха да пазят тишина. Тя подкара Бела през дърветата към звуците. Размърдаха се някакви сенки и тя чу шепота на стоманата, плъзгаща се от ножниците.