Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката
- Автор: Хайсмит Патриция
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Михайлова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката». Краткое содержание книги:
— Боб, не можеш да си представиш колко се зарадвахме. Все едно, че на нас ни се е случило нещо хубаво. Нали разбираш какво искам да кажа?
И наистина е било така, помисли си Робърт. Залавянето на Грег беше изличило всичките й съмнения относно невинността на Робърт Форестър; ако не друго, беше се убедила, че не е убил Грег. Историята с надничането през прозорците обаче си оставаше. Робърт го усещаше между себе си и Бети и дори между себе си и Джак. Бети им донесе кафе.
— Как е доктор Нот? — попита тя. — Не чух какво каза на Джак.
— Няма промяна — каза Робърт. — Говорих с болницата в десет.
— Още ли е в кома? — попита Бети.
— Да, той… — На Робърт изведнъж му прималя, струваше му се, че ще припадне. Видя широко отворените сини очи на доктора, разтворените устни, чийто цвят бе станал леко синкав въпреки кислородната маска. Сега, или по-точно снощи, очите на доктора му се сториха добри и тъжни, вече не го гледаха с укор и уплаха. Робърт имаше странното и необяснимо чувство, че изпадналият в кома доктор вижда и чува всичко около себе си и знае, че смъртта е съвсем близо, че деветдесет процента от него са вече в нейни ръце; пренесен в територията на смъртта, той като че ли наблюдаваше живота през мъничко прозорче, което бавно се затваря.
— Изпий това, ще ти дойде добре — каза Джак и бутна в ръката му чаша уиски.
Робърт я взе и отпи.
— Сигурно си се претрепал да събираш багаж — каза Джак. — Страшно се радвам, че няма да тръгнеш на този убийствен път днес. Къде ще живееш в Ритърсвил?
— В един хотел на име „Бъклър Ин“.
— Да, знам го. — Джак седна на стола до канапето. — Аз мисля, че до двадесет и четири часа, дори по-рано, би трябвало да знаят нещо окончателно за доктора, нали така?
— Сигурен съм, че те и сега знаят — каза Робърт. — Няма да го бъде.
— Но в края на краищата той е възрастен човек, Боб — каза Бети. — Не може да се каже, че вината е твоя. Не трябва да приемаш смъртта му, сякаш ти си виновен, ако, разбира се, той умре.
Робърт не отговори. Не го приемаше точно така.
— Някой ми каза — или го прочетох във вестниците, — че жена му починала преди няколко седмици — обади се Джак. — Вярно ли е?
— Да — отговори Робърт.
— Има случаи — сигурно си чувал, — при които на човек му липсва воля за живот. Може би докторът няма особено голяма воля. Той не се бори за своя живот.
Как ли ще умре той самият — попита се Робърт. Като старец, изпаднал в кома? Като млад мъж, внезапно при автомобилна катастрофа? От куршум, насочен към него или към някой друг? Поразен от мълния? Или ще се разбие в земята, заклещен в горящ самолет? И дали в тези последни няколко секунди ще има време за равносметка на онова, което не е направил, а е трябвало да направи, и на онова, което е направил, а не е трябвало? Дали ще може да си спомни доброто, което е сторил на другите — за да си вдъхне кураж или за да бъде спокоен, че тридесетте, четиридесетте или петдесетте години, прекарани на този свят, са били смислени? Струваше му се, че само добрите постъпки имат някаква стойност и че последният петък бе събрал в двадесет и четири часа целия смислен живот на доктора — той беше проявил към него добрина, последвана от изстрела, който го отведе към смъртта му.
— Боб? — каза Джак.
Бети му подаваше чиния. В средата на масичката беше сложен голям сладкиш във формата на плитка отгоре с половинки от сливи и поръсен с пудра захар. Когато Бети го разряза, от него започна да излиза пара. Джак говореше „онова копеле Колби“ и Бети с малко строг тон му направи забележка за неприличната дума, но това, което се бе случило — снощи Робърт разказа на Джак по телефона как Колби го накарал да върне на Грег пистолета, — му се струваше толкова нереално, колкото, изглежда, и на Бети, по-нереално от сцена на насилие във филм по телевизията. Да не би той да е бил един от главните герои? Досмеша го.
Робърт стана, преди Джак и Бети да са си изяли сладкиша, и каза, че излиза, за да внесе вътре багажа. Нилсънови щяха да го сложат в мазето.
— Почакай една секунда и ще дойда да ти помогна — каза Джак с пълна уста.
— Нямам нужда от помощ, благодаря.
— Не бива да вдигаш тежко с болна ръка — възрази Бети.
Робърт обаче не изчака. Може би се държеше малко невъзпитано, но искаше да приключи с багажа, да вземе и другите неща от къщата си и да се махне, защото имаше чувството, че Грег и Ники ще го заварят там. Ужасно чувство, което не му даваше минутка покой.
Джак дойде да му помогне и двамата свалиха куфарите и кашоните — общо пет или шест на брой, в мазето.
— А багажът, който ще вземеш от вас? — попита Джак. — Ще дойда да ти помогна да го натовариш.