Мусаши
- Автор: Йошикава Ейджи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Парпулов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мусаши». Краткое содержание книги:
Прекрасната Оцу, която вижда в Мусаши своя идеал за мъжество, го освобождава от мъчителното наказание, но той отново е заловен и затворен. Прекарва три самотни години, изучавайки класическата литература на Япония и Китай. И когато му връщат свободата, той отказва да заеме положението на самурай.
Постепенно осъзнава, че да следва Пътя на меча не означава да търси върху кого да стовари огромната си сила. Мусаши усърдно се усъвършенства, създавайки нечуваната дотогава техника на бой с мечове и в двете ръце. Броди надлъж и нашир, изправя се в двубои срещу майстори от много школи. Смята природата за свой върховен и най-суров наставник. Винаги надделява в схватките, но всъщност вижда в Изкуството на война само път и дисциплина, за да постигне висшите човешки добродетели.
— Господине, вие нали изучавате бойните изкуства?
— Точно така.
— Тогава защо изрязвате образ на Канон?
Мусаши не отвърна веднага.
— Вместо да режете дърво, нямаше ли да е по-добре да си използвате времето за упражнения със сабята?
Този въпрос причини на Мусаши повече болка от раните. Послушникът беше на приблизително същата възраст и ръст като Генджиро.
Колко ли хора са били убити или ранени в онзи съдбоносен ден? Можеше да прави само догадки. Нямаше ясен спомен дори как се е изскубнал от битката и е намерил място да се скрие. Единствените две неща, твърде ясно запечатали се в ума му и преследващи го насън, бяха смъртта на Генджиро и видът на посеченото му тяло.
Както на няколко пъти през последните дни, той отново си помисли за решението, което на времето записа в своя бележник — няма да прави нищо, за което по-късно да съжалява. Ако приеме, че направеното е било неизбежно следствие от Пътя на меча, нещо като изпречил се на избраната пътека храсталак, то трябва да допусне, че бъдещето му ще е нечовешки мрачно.
В мирното обкръжение на храма умът му се пречисти. Споменът за пролятата и засъхнала кръв отведнъж почна да избледнява и Мусаши бе обзет от мъка заради момчето, което бе посякъл.
Сега умът му се върна на въпроса на послушника и той отвърна:
— Не е ли вярно, че големи духовници като Кобо Дайши и Геншин са правили множество образи на Буда и бодхисатвите? Чувах, че доста от статуите тук на връх Хиеи са изрязани от свещеници. На вас как ви се струва това?
Момчето вирна глава и неуверено каза:
— Не съм сигурен колко често, но свещениците наистина правят икони и статуи.
— Нека аз да ви кажа защо. Това е, понеже като нарисуват някоя икона или изрежат статуя на Буда, те се приближават повече до него. Един човек на сабята може да пречисти духа си по същия начин. Ние хората всички гледаме една и съща луна, но има много пътища, по които да стигнем най-близкия до нея висок връх. Понякога, щом се заблудим, можем да опитаме да минем по нечий друг път, но окончателната цел е да намерим изпълнение на своята задача в живота.
Мусаши млъкна, сякаш имаше да каже още нещо, но послушникът се затича напред и посочи някакъв почти скрит от тревата камък.
— Вижте — каза той — Този надпис тук е от Джичин. Той е бил свещеник — прочут свещеник.
Мусаши прочете написаното на покрития с мъх камък:
Остана впечатлен от пророческата сила на написалия тези думи. След безжалостното опустошение на Нобунага вятърът над връх Хиеи наистина бе студен и суров. Говореше се, че някои от монасите тъгували за отминалите дни и мечтаели за мощната войска и особените привилегии, а и истина беше, че те никога не избираха нов игумен без много заговорничене и грозни взаимни разпри. Макар посветила се на спасението на грешниците, свещената планина всъщност дължеше своето съществуване на подаянията и даровете на тези грешници. Като цяло — не особено радостно положение на нещата, както смяташе Мусаши.
— Да вървим — подкани го нетърпеливо момчето.
Щом понечиха да тръгнат отново, към тях се затича един от свещениците от Мудоджи.
— Сейнен! — извика той на момчето. — Къде отиваш?
— В главната зала. Той иска да види една статуя на Канон.
— Не можеш ли да го заведеш някой друг път?
— Простете, че съм повел с мен момчето, когато то сигурно има някоя друга работа за вършене — каза Мусаши. — Във всеки случай, вземете го сега със себе си. Аз мога по всяко време да ида до главната зала.
— Не идвам за него. Бих искал, ако не възразявате, да се върнете сега с мен.
— Аз ли?
— Да, простете, че ви обезпокоявам, но…
— Да не е дошъл някой да ме търси? — попита Мусаши, не особено изненадан.
— Ами, да. Казах им, че не сте тук, но те казаха, че току-що ви били видели със Сейнен. Настояха да ви повикам.
На връщане към Мудоджи, Мусаши попита свещеника кои са посетителите и узна, че били от Саноин, друг един от по-малките храмове.
Бяха десетина, облечени в черни одежди и с кафяви ивици плат около главите. Настървените им лица спокойно биха могли да принадлежат на страховитите монаси-войни от старо време, надменно племе от облечени в раса разбойници, чиито крила бяха подрязани, но които сега явно отново свиваха гнездото си. Онези, които не си бяха извлекли поука от урока на Нобунага, продължаваха да се перчат, препасани с големи саби. Наричаха себе си следовници на Учението на Буда, но всъщност бяха умствено съвсем загрубели.