Томичукалата

Веднъж, докато беше в колежа, той бе участвал в нещо наречено Голямото макдоналдово надяждане. Петима юнаци бяха заслужили титлата „шампиони по ядене“. Гард беше шампиона на Делта Тау Делта. Той бе стигнал до шестия си Голям Мак — без дори да се е доближил до евентуалното общо количество на победителя в състезанието — и изведнъж беше усетил, че е съвсем на ръба на пълно физическо претоварване. През целия си живот не бе изпитвал подобно нещо. Общо погледнато, това беше дори интересно. Средната му част се чувстваше като пред буря от храна. Не изпитваше желание да повърне, състоянието му не можеше да се опише просто с думата гадене. Той видя стомаха си като огромен, неподвижен дирижабъл, който лежи издут насред спокойния въздух. Струваше му се, че може да долови святкането на червени лампички в някаква мислена контролна кула, докато различни системи се опитват да се справят с ненормалния товар месо, хляб и сос. Тогава не повърна. Оправи се с разходки. Много бавно, преодоля претоварването с ходене. Четири часа се бе чувствал като подобие на илюстрация с Туидълдум и Туидълди, с разтеглен и гладък корем, ужасно готов да се пръсне.

Сега „мозъкът“ му се чувстваше по този начин и Джим Гардънър разбра — с хладнокръвието и здравия разум на цирков изпълнител на трапец, който не използва предпазна мрежа, — че е бил наистина на косъм от смъртта. Но имаше и едно друго чувство, което не можеше да се сравни с нищо и той за първи път разбра изцяло същността на томичукалата — какво ги движеше; какво ги тласкаше напред.

Въпреки болката, която само се бе отдръпнала, а не беше изчезнала и въпреки ужасното гладко усещане сякаш бе натъпкан като питон, погълнал дете, част от него се „наслаждаваше“ на това. То бе като наркотик — невероятно силен наркотик. Чувстваше мозъка си като двигателя на най-мощния създаван някога проклет крайслер, работещ на пълна газ и чакащ само да включи на скорост, за да потегли.

Да потегли накъде?

Навсякъде.

Към звездите, ако желае.

Синко, губиш ми се

Това беше старецът, който звучеше по-изтощено от всякога и Гардънър се съсредоточи отново върху предстоящата работа — следващата мебел, до която трябваше да доскача. О, това усещане беше опияняващо великолепно, но то бе откраднато. Той се насили да мисли отново за кафявите като изсъхнали листа форми, приковани към всички онези хамаци. Галерни роби. Старецът го захранваше с енергия; Гард пиеше от силата на този човек като вампир, смучещ кръв. Колко време беше необходимо, за да се превърне във вампир и той? Като „тях“?

Помисли към Хилман: Аз съм с теб, стари жребецо.

Ев Хилман затвори единственото си здраво око в знак на мълчаливо облекчение. Гард се обърна към екрана на монитора, отсъстващо придържащ слушалката към ухото си, като водещ на предаване на живо, който изслушва въпросите от дъното на студиото.

В затвореното пространство на бобината барака, светлината отново започна да пулсира.