Мистериум [bg]

Тя замълча, сведе глава и раменете й се разтресоха.

Корбет се вгледа в прозореца, който обрамчваше тази картина на нещастието. Аделиша си поплака, после вдигна мокрото си от сълзи лице.

— Два дни по-късно чух, че Бонифас е изчезнал — тя вдигна облечените си в ръкавици ръце, с увита около пръстите броеница. — Кълна се във всичко свято, не знам какво се е случило с него.

— А Ившам?

— Той не беше на себе си от ярост. Дойде в дома ми заедно с верния си слуга Инглийт. Тормозиха ме и ме заплашваха с всевъзможни мъчения и наказания. Твърдяха, че знам нещо — гласът й притихна. — А аз не знаех. По същия начин постъпиха и с отец Тънстол. Когато Ившам научи, че сме приятели, връхлетя отново, като лятна буря, със заплахите си и с жестокия си сарказъм. След известно време прие факта, че Бонифас е изчезнал и ни остави на мира, но вече ни беше прекършил.

— И все пак твоят брат ти е оставил съобщение, в което отстоява своята невинност.

— Да, да, остави — Аделиша се отдръпна от прозореца. Корбет чу как тя влезе навътре, как изскърца капака на някакъв сандък, който после се затвори с трясък. Тя се върна до прозореца и му подаде малък свитък.

— Ето — каза тя, — това ми е спомен. Искам да го прочетеш. Добрият Бог отговори на молитвата ми.

— Каква молитва?

— Когато Ившам приключи с нас и осъзна, че Бонифас никога няма да се върне, отец Тънстол се беше превърнал в развалина. На мен животът ми беше дотегнал. Дадох тържествен обет да прекарам остатъка от дните си в отшелничество. Молех Бог за една-едничка милост, преди да умра. — Тя си пое дълбоко дъх. — Исках истината. Исках брат ми да бъде оневинен. Ето за това бяха моите пости и молитви. Молих Господ да изпрати Своя ангел, и ето, сега Той го направи. Изпрати теб!

Корбет я погледна изненадано.

— Ние сме склонни да си представяме, че ангелите идват в лъчи от светлина. Не, те идват и в плът и в кръв. О, да, аз говорих с брат Кътбърт и точно заради това той беше толкова искрен и честен с теб. Часът удари. Моля те, прочети това, което ти дадох.

Корбет се чудеше доколко искрена е тази странна двойка в действителност. Отговорите им бяха твърде добре подготвени. Бе сигурен, че те му казват само полуистини, но защо? Той въздъхна. Този въпрос трябваше да почака. Разви шумолящия, изпомачкан и пожълтял пергамент, лъснал от докосванията през годините. Черните букви бяха ясни и отчетливи, почеркът — характерен и твърд: Стоя в центъра, невинен, и соча към четирите ъгъла.