Хладнокръвна ярост [bg]

— За Лио Габни съм чувал. Той е много известен и е извършил изключително важна научноизследователска работа.

Върнах й изрезката. Тя я пое и отново я сложи в чантичката си.

— Още като прочетох това, и си казах, че е само за майка. Бях започнала да търся… бяхме вече говорили за това, майка и аз. Че трябва да направи нещо за… проблема си. Всъщност с години говорихме за това. Подхванах въпроса още от петнадесетгодишна. Тогава вече бях пораснала достатъчно, за да видя колко много й пречи. Искам да кажа, аз знаех, че е… различна. Но след като цял живот си живял с един човек и той е винаги един и същ, свикваш.

— Вярно — вметнах.

— С годините започнах да чета повече психология и започнах повече да разбирам хората. Дадох си сметка колко трудно й е било, дадох си сметка, че тя е болна. И ако я обичам, мое задължение е да й помогна. Затова се заех да й говоря. Отначало тя не ми отговаряше, опитваше се да смени темата. После започна да твърди, че й няма нищо, трябвало да се грижа не за нея, а за себе си. Но аз продължих така, в малки дози. Накрая започна да говори истински за проблема си. За това колко трудно й било, колко зле се чувствала, че не може да бъде истинска майка като всички останали, но всеки път, като се опитвала да излезе, страхът просто не й давал. Действал й не само психически. Получавала психически пристъпи. Не можела да диша. Усещането било като че ли умира. Как, попаднала в такъв капан, се чувствала безполезна, безпомощна и изпитваща вина, че не може да се грижи за мен.

Тя отново стисна колене, впери поглед в преспапието, после пак го вдигна към мен.

— Казвах й, че това е смешно. Тя бе страхотна майка. Тя плачеше и казваше, че това не било вярно, а че аз бих се справила чудесно. Въпреки нея, а не поради нея. Ужасно ме заболяваше, като чуех това, и аз също се разплаквах, прегръщахме се. Непрекъснато ми говореше колко съжалявала и колко се радвала, че съм била много по-добре от нея. Че съм щяла да живея нормално, да се махна и да видя неща, които тя никога не е виждала, и да правя неща, които тя никога не е правила.

Тя спря и си пое въздух.

Казах:

— Сигурно ти е било много трудно. Да слушаш всичко това. Да виждаш болката й.

— Да — отвърна тя и сълзите й потекоха.

Отскубнах една салфетка от кутията и й я подадох. Изчаках да се поуспокои.

— Казах й — продължи тя, похълцвайки, — че в никакъв случай не съм била по-добре от нея. Че сега мога да излизам и да общувам със света, защото съм получила помощ. От вас. Защото тя е проявила достатъчно грижовност, за да ми потърси помощ.

Помислих си за детския глас, записан на лента от телефонна служба за помощ.