Книга за изгубените неща [bg]

— Горите се променят — отвърнал Дърваря. — Появили са се непознати същества.

Говорел, а в същото време намествал брадвата в ръце, като я стискал здраво. Човекът вълк сигурно забелязвал подчертаното предупреждение, но с нищо не го показвал. Само изръмжал в знак на съгласие с последното, сякаш с Дърваря са съседи, срещнали се неочаквано по време на разходка в гората.

— Цялата страна се променя — обадил се след малко звярът. — Кралят е остарял, вече не е в състояние да управлява кралството.

— Не е моя работа да съдя, когото и да е — отвърнал Дърваря. — Аз краля не го познавам, никога не сме се срещали, пък и той едва ли с мен ще се съветва относно делата на господарството.

— А може би е нужно — рекъл другият и се ухилил, макар че в гримасата му нямало и капка приятелски чувства. — В края на краищата ти тези гори си ги имаш като свое кралство. А не бива да забравяш, че има и други, които биха оспорили правото ти да ги управляваш еднолично.

— Аз към всички живи същества тук се отнасям еднакво — с уважението, което са си заслужили, но то си е ясно, че според създадения ред човекът управлява всички останали.

— Значи тогава е дошло време да създадем нов ред — изръмжал човекът вълк.

— И какъв ще да е той? — усмихнал се Дърваря и Дейвид усетил иронията. Редът на вълците, на хищниците, а? Ти какво си мислиш, че като можеш да ходиш на задните си нали, това те прави човек ли? Да, ама не. А че на ухото си носиш нещо златно, пък те прави крал, а? Ама отговорът пак е не.

— Много кралства могат да съществуват, всяко със свой си крал — изръмжал човекът вълк.

— Само че ти тук крал няма да станеш! — троснал се Дърваря. — Само опитай! Първо теб ще убия, сетне и всичките ти братя и сестри ще изтребя.

Човекът звяр разтворил остра паст, чуло се гневно ръмжене. Дейвид цял се разтреперил, но Дърваря дори и не трепнал.

— Ти, изглежда, вече си започнал. Онова там в гората не е ли твоя работа? — запитал човекът вълк ужким безгрижно.

— Горите са мои, поверени са ми. Значи делата там са и мои.

— Твои и на брадвата ти. Аз за трупа на бедния Фердинанд говоря, той ми беше разузнавач. Само че май главата си е загубил някъде.

— О, така ли се казваше? Жалко, не съм имал възможността да го питам. Прекалено бързаше да ми прегризе гърлото, та нямах време за любезни приказки.

Човекът вълк облизал устни.

— Гладен е бил. Сега всички сме гладни.

А очите му се преместили от Дърваря към Дейвид, но всъщност това ставало периодично още от началото на разговора. Този път обаче те жадно полазили по цялото тяло на момчето и се задържали достатъчно дълго върху него.