Книга за изгубените неща [bg]

— Както сам казваш, тук вход вече няма. Но си бил прав да бележиш дървото, та макар и методите ти да са доста грубовати.

С тези думи бръкнал под дрехата си, извадил кълбо дебел канап. Отвил от него, преценил на око, че е достатъчно, и го завързал около дънера. А от чантата, която пък носел през рамо, взел кутийка с мазило, което миришело доста неприятно, и натрил връвта.

Това ще отблъсква животните и птиците, да не гризат канапа — обяснил той и вдигнал оставената на земята брадва. — А ти по-добре ела с мен. Утре ще решаваме какво да те правим, но сега трябва да те отведа на безопасно място.

Дейвид не помръднал. Във въздуха все така миришело на кръв и на разлагаща се плът, а сега виждал брадвата от съвсем близо и по нея имало засъхнали червени петна. Същите следи забелязал и по дрехата на Дърваря.

— Моля да ме извините за въпроса — казал той най-възпитано, — но щом са ви поверили гората да се грижите за нея, тази брадва защо ви е?

Дърваря му отправил продължителен, изпълнен с удивление поглед, защото, разбира се, веднага прозрял какво се крие зад ужким невинния въпрос, но пък бил и впечатлен от интелигентността на момчето.

— Тя не е за дърветата — отвърнал след малко. — А за онези същества, които се крият сред тях.

Повдигнал глава нагоре, подушил въздуха, сетне посочил с дръжката на брадвата към безглавия труп.

— Усетил си миризмата, нали?

Дейвид кимнал.

— Не само я усетих, а видях и трупа. Вие ли го…?

— Аз.

— Прилича на човек, но май не е.

— Не е — отвърнал Дърваря. — Но за това ще говорим по-късно. Ти от мен няма за какво да се боиш, но пък тук се въдят други същества, дето са опасни и за двама ни. Хайде ела сега. Наближава им времето, а насам ще ги привлече отделящата се топлина и миризмата на обгорена плът.

Съзнавайки, че друг изход няма, Дейвид последвал Дърваря. Студено му било, пантофите били вече мокри. Дърваря съблякъл кожената дреха и му я дал да се стопли. Сетне го вдигнал на гръб и го понесъл. Много време било минало, откакто някой възрастен бил носил момчето на гръб. А то било наедряло и достатъчно тежко за бащините сили. Но този мъж тук, с брадвата, го поел и вървял с лекота и сякаш не усещал товара на гърба си. Поели през гората, а дърветата сякаш се разтваряли пред тях и им правели път. Дейвид се опитвал да запомни околността и особеностите на пътеката, но Дърваря крачел много бързо и момчето трябвало да посвети усилията си на това да се държи здраво. Високо над тях облаците постепенно се разсейвали, показала се луната. Била пурпурночервена, същинска кървава дупка в плътта на нощта. Дърваря завървял още по-бързо, мощните му стъпки тупали меко върху горския килим, дърветата наоколо се мяркали като насън.