Черният флаг [bg]

Това обаче предстоеше. Първо се приспособявах към новия живот — живот, който харесвах много. Извадих късмет, предполагам, че Едуард Тач ме взе под крилото си. „Кавгаджид“, така ме наричаше. Обичаше да се навъртам край него. Повтаряше, че ми се доверява — с право, защото наистина му служех предано. Едуард Тач ме бе спасил от пиратския живот, на който щеше да ме обрече капитан Долзъл, и от възможността да ме изхвърлят през борда като клетниците, отказали да приемат плана му. Намесата на Едуард Тач и покровителството му ми предоставяха шанс да се върна в Бристол, при Каролин, като състоятелен мъж и с високо вдигната глава.

И да, така е, макар с вас да знаем, че събитията не се развиха така.

Животът в морето беше почти същият като преди, но с няколко благоприятни разлики. Нямаше го Блейни, разбира се. За последно видях въпросния досадник да се плъзва в морето като мъртъв кит. Нямаше го и капитан Алекзандър Долзъл. Британците го осъдиха на смърт през 1715 година. Без тях двамата животът ми на кораба се подобри веднага. Живеех като капер. Нападахме испански и португалски кораби и ги плячкосвахме. Наред с моряшките умения започнах да усъвършенствам бойното изкуство. Тач ме наставляваше. Научи ме да се бия по-умело със сабя и с пистолет.

Усвоих и житейската философия на Едуард Тач, която той на свой ред бе научил от друг стар капер — мъж, на когото Едуард служеше и който също ми стана ментор. Казваше се Бенджамин Хорниголд.

Срещнах Бенджамин в Насау, разбира се. Не мисля, че смятахме пристанището в Насау на остров Ню Провидънс точно за своя територия, защото не действахме така. Ала то ни служеше като убежище със стръмните си скални зъбери от едната страна и дългия хълмист бряг от другата, преливащ в плиткото море — твърде плитко за военните кораби на Нейно Величество — с кея, където разтоварвахме трофеите и провизиите си, с крепостта върху възвишението, кацнала над паянтови къщурки с разнебитени дървени веранди. В залива имаше, естествено, великолепно пристанище, където корабите се приютяваха от стихиите и враговете. Гробището за кораби затрудняваше още повече нападателите — приличните на скелети останки от обгорени или заседнали в плитчините съдове предупреждаваха непредпазливите. Имаше палми, въздухът миришеше на море и смола, гостилниците не пестяха рома. Там бяха и Едуард Тач и Бенджамин Хорниголд.