Опасни пътища [bg]

Останах дискретно встрани. Последната импулсивна прегръдка на Анна наруши равновесието на Марти. Очилата му се килнаха настрани и той ги оправи разсеяно, докато я гледаше да изчезва през стъклените врати. Остана вторачен след нея още миг и после се обърна към мен.

Тръгнахме мълчаливо към колата.

— Анна ще ти се обади ли по-късно? — попитах, за да прогоня мълчанието.

— Каза, че ще ми се обади довечера.

— Значи няма да излизаш?

— Не, имам много работа.

— Да, Анна спомена, че си зает. Жалко, че не можа да отидеш с нея. Надявам се, нямаш нищо против, че я помолих да замине?

— Не, съвсем не. Опитът ще й бъде от полза. А всичко това ще е от значение, когато започне да си търси работа в Ню Йорк. Между другото имаш ли вече някакъв отговор по този въпрос?

— Отговор ли?

— Нали щеше да се свържеш с твои познати да провериш дали не могат да й помогнат? Имаш ли някаква вест?

Не само че нямах, но бях и забравил за предложението си да опитам. Възмутих се от това, че се смяташе в правото си да пита.

— Не, още не. Обаче сигурно вече са получили писмата ми. Ще изчакам още седмица и ако дотогава нямам отговор, ще опитам по телефона. — Промених темата. — Сигурно сега, останал сам, ще се чувстваш особено в апартамента.

Кимна.

— Предполагам.

Направих опит да се пошегувам.

— Мислиш ли, че ще успееш да се справиш?

По устните му пробягна лека усмивка.

— Естествено. Анна ще ми се обажда всеки ден, така че ако имам някакви затруднения, винаги мога да почна да викам за помощ.

Това беше интересна информация.

— Уговорихте ли се за определен час? В случай че ми се наложи да се свържа с нея — добавих.

— Ще се обажда между шест и седем. По това време обикновено вече съм се прибрал.

Оставих Марти до университета и подкарах към галерията. Без Анна тя изглеждаше пуста и лишена от живот. Отърсих се от това усещане и телефонирах на Зепо.

— Тя замина.

— Добре. Някакви проблеми?

— Не. Разбрах още, че довечера Марти ще си бъде вкъщи.

— Тази вечер не става.

Зачудих се дали Зепо не се опитваше да си намери извинение.

— Защо? — Сигурно подозрителността беше проличала по гласа ми, защото той се засмя.

— Хайде, хайде, Доналд, не се ядосвай. Днес не е добре, защото това ще е първата вечер, когато няма да я има, и той сигурно ще обикаля из апартамента, ще плаче, ще души парфюма й и ще се навива, че му липсва. Утре ще е по-добре.

— Но няма ли така да загубим една вечер?

— Това ли е човекът, който ми четеше лекции да не прибързвам?

Отстъпих.