Повикът на ангела [bg]

Навън дъждът плискаше по стъклата от началото на следобеда.

— О! Обожавам тази програма! — възкликна Изаура и внезапно отклони вниманието си от Мадлин, за да увеличи звука на телевизора, който в този период в края на годината излъчваше поредната щуротия.

Мадлин се възползва от положението и скочи от канапето.

— Отивам да изпуша една цигара.

— Мислех, че си ги спряла — протестира Рафаел.

— Това ще ви убие, скъпа — прибави Изаура.

— Сигурно — призна тя, — но нали човек все от нещо трябва да умре!

Облече канадката си и излезе на терасата.

Нощта беше паднала отдавна, но сложна система от прожектори осветяваше малкото англо-нормандско имение, подчертавайки здравите му подпори и тюркоазната вода на басейна.

Мадлин направи няколко крачки по продължение на покритата тераса, за да се облегне на парапета. Постройката се надвесваше над зеленото поле и предлагаше впечатляваща гледка към Довил.

Тя запали цигара и всмукна за първи път. Вятърът брулеше лицето й. Залъгвана от шума на морето, затвори очи, опитвайки се да не мисли за нищо.

Буржоазният комфорт и инерцията на тези семейни уикенди събуждаха у нея противоречиви чувства: успокоение, кротост, бунт, желание да избяга.

Може би ще свикна…

Въздухът беше леден. Тя вдигна до врата си ципа на канадката, нахлупи качулката и извади телефона от джоба си.

От сутринта повечето от мислите й летяха към Франческа Де Лило, с която беше говорила по телефона предишната нощ. Тази жена, нейната тайна, нейната история упражняваха върху й странна омая. Техният разговор беше кратък, но достатъчно значим, за да я обсебва през целия ден. Когато Франческа разбра какво е положението, малко смутено помоли Мадлин да изтрие посланието, което беше оставила на Джонатан и най-вече да не му говори нищо по този въпрос. „Момент на слабост“ — изповяда се тя. Мадлин я разбра.