Повикът на ангела [bg]

— Ти вече не обичаш мама, нали? — запита Чарли.

Комбито остин се движеше покрай изрязания бряг на Тихия океан. Джонатан и неговият син бяха станали призори. Те напуснаха Сан Франциско по Магистрала 178, като пресякоха последователно плажа с черен пясък на Мюир Бийч и бохемското село Болинас, чиито жители от десетилетия разрушаваха всички информационни табели, за да се предпазят от масов туризъм.

— Е, обичаш ли още мама? — повтори въпроса си хлапакът.

— Защо ме питаш? — рече Джонатан и намали звука на радиото.

— Защото знам, че й липсваш и че тя иска отново да заживеем тримата.

Джонатан тръсна глава. Той винаги бе отхвърлял от съзнанието на сина си мисълта, че раздялата с майка му би могла да бъде временна. От опит знаеше, че детето често продължава да пази тайната надежда родителите му да се съберат един ден и не искаше Чарли да се обляга на тази илюзия.

— Забрави подобна идея, скъпи. Няма да стане така…

— Ти не ми отговори — отбеляза момчето. — Обичаш ли я още, поне малко, а?

— Слушай, Чарли, знам, че ти е трудно и че страдаш от това положение. Моите родители се разделиха, когато бях на твоята възраст. Също като теб бях много тъжен и ги обвинявах, че не са направили усилие да се помирят. Признавам искрено, че ние тримата бяхме по-щастливи, когато майка ти и аз се обичахме. За съжаление, любовните истории не са вечни. Така става. Важно е да разбереш, че това време вече е зад нас и че няма да се върне.

— Хм…