Вихър
- Автор: Кол Алън, Бънч Крис
- Серия: Стэн #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Василев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вихър». Краткое содержание книги:
— Нещо от другите светове в системата? — попита Мейсън.
— Нищичко, сър. Безмълвни са като Джохи. Но странното е, че… — Гласът му заглъхна.
— Да? Говори, човече!
Свързочният офицер погледна към Килгър и облиза устните си. Килгър му кимна окуражително.
— Наистина е зловещо, ако не възразявате, сър. Няма излъчвания, както казах. Но всеки скенер, който притежаваме, показва проблясък на живот. Сякаш всички на Джохи са се включили по едно и също време. Слушат. Но не отговарят.
— Тишината има някакво ехо, сър — допълни Алекс. — Нещо като призрака, който баба ми призоваваше, за да плаши дечурлигата.
Мейсън хвърли на Килгър убийствен поглед, после се обърна към своя офицер.
— Продължавай да излъчваш — заповяда той.
— Слушам, сър.
Свързочният офицер включи микрофона.
— Тук е корабът на негово императорско величество „Виктори“. Всички приемателни станции да отговорят незабавно.
Изключи. Изчака. Опита отново.
— Тук е корабът на негово императорско…
Мейсън даде знак на Стен и двамата се отдалечиха към по-уединена част на мостика.
— Не разбирам какво става — сподели Мейсън. — Бомбардирал съм половин планета и дори от пушещите руини някое бедно копеле успяваше да предава. Разпокъсани предавания, наистина. Но никога тишина, никога.
— Има само един начин да си отговорим на въпроса — каза Стен.
— Искаш да кажеш, да кацнем въпреки всичко?
— Точно това си мислех.
— Но Императорът искаше голямо представление. Почетна стража. Аз да съм в бяла парадна униформа. Ти във фрак и целият оркестър да свири за възхитените тълпи, когато ти и Каканът се поздравите един друг.
— Ще уредя нещо от този порядък по-късно — каза Стен. — Императорът се тревожи за това място. По-добре да забравим за представлението и да разберем какво става.
Той поклати глава, за да подсили казаното.
— Не мога да си представя какво би казал, ако се върна и докладвам: „Съжалявам, сир. Мисията се отмени. Изглежда, населението на Джохи страда от чума, или нещо подобно.“
— Ще се приземя — съгласи се Мейсън. — Но ще съм в пълна бойна готовност. И готов за действие.
— Оставям се в способните ви ръце, адмирале — заяви Стен.
Мейсън изсумтя и се обърна към комуникационния център. Стен тихомълком напусна мостика.
— Ама че призрак, Килгър — промърмори Стен. Изтри потта от веждата си и вдигна яката, за да защити врата си от жестокото джохианско слънце.
— Може би мъничкият призрак носи бомби със себе си — предположи Алекс.
Стен огледа още веднъж космодрума Рурик. Освен неговите хора, наблизо нямаше никого. Нито едно живо същество във всеки случай. За миг му се стори, че видя обгорял крайник сред отломките край големия бомбен кратер. А може и да беше оптическа илюзия, породена от жегата и убийствената за белите дробове влажност.
Имаше подобни кратери из целия космодрум, както и овъглени останки, вероятно на няколко паркирани тактически кораба и много бойни коли.
Въздухът се раздра от внезапен рев и надолу се спусна малка вихрушка, като загребваше парчета от отломките, докато се плъзгаше по земята. Със странното поведение на циклоните, големи и малки, тя мина покрай ръба на огромния кратер в центъра на полето. Друга дупка от бомба. Проклета огромна бомба. Дупката беше на мястото, където някога се беше издигала контролната кула.
Торнадото се издигна и изчезна.
— Сега знаем защо никой не ни се обади — отбеляза Стен. — Всички са твърде уплашени. Не искат да бъдат забелязани.
— Но пък всички слушат — вметна Алекс.
Стен кимна.
— Чакат да разберат кой ще победи.
Нажежена светкавица разцепи небесклона. После отекна оглушителен гръм.
Гурките вдигнаха миниуилигъните си. Нещо — или някой — идваше. Стен успя да различи дребна фигура, която си проправяше път покрай руините на контролната кула. Синд и нейните съгледвачи? Не. Те бяха докладвали от друга посока.
— И все пак идва един от тях — каза Алекс.
— Може би диригентът на оркестъра.
Постепенно малката фигура стана по-голяма. Стен успя да различи нисък, широкоплещест човек, който се потеше обилно в жегата. Като подръпваше тромаво подгизналите си дрехи, мъжът вървеше бавно напред. С лявата си ръка уморено размахваше импровизирано бяло знаме.