Призракът от големите плитчини
- Автор: Кларк Артур Чарльз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анни Джелепова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Призракът от големите плитчини». Краткое содержание книги:
И сега, сто години след гибелта на някогашното чудо на цивилизацията „Титаник“, стремежът да се извадят отломките му от дъното на океана е неудържим.
Този стремеж е в основата на „Призракът от големите плитчини“, едновременно социално-фантастична и реалистична книга, лишена, за щастие, от зашеметяващи технически подробности за нетърпеливо очаквания XXI век, изпълнена със спомени и препратки към нашето време. Така въпросът „Трябва ли наистина корабът да бъде изваден от морските дълбини?“ се превръща в морален проблем.
Все пак Кларк избира „Титаник“ да остане на дъното на океана, който крие изненади и провали за специалните роботи, създадени за изваждане на отломките му. Едно поредно предизвикателство към Хомо сапиенс от 2099, ако, прави уговорка Кларк, той все още е наоколо.
Разсичайки водите, след това се появиха носът… разрушената надстройка… огромната палуба… гигантските котви, за чието монтиране бяха нужни три впряга от по 20 конски сили… трите извисяващи се комина и основата на четвъртия… грамадната скала от стомана, цялата със странични отвори… и накрая:
Екраните на монитора угаснаха. В студиото за миг настъпи тишина, примесена със страхопочитание и възхищение от специалните ефекти на филма.
След това Рупърт Паркинсън, който рядко губеше ума си, се обади мрачно:
— Боя се, че няма да бъде толкова драматично. Разбира се, когато са правили този филм, не са знаели, че корабът е разцепен на две. Или че всички комини са паднали, при все че е очевидно.
— Вярно ли е — запита водещият от Канал 10 Маркъс Килфърд, или Смрадливеца за своите врагове, че макетът, използван във филма, струва повече от истинския кораб?
— Чувал съм тази история, може и да има нещо вярно, макар и с доста преувеличение.
— Както и шегата…
— …че щеше да излезе по-евтино да се понижи нивото на Атлантическия океан? Повярвайте, дошла ми е до гуша.
— Тогава няма да я споменавам — съгласи се Килфърд, завъртайки прословутия си монокъл, който бе отличителният му белег. Всички смятаха, че тази показна антика му служи единствено да хипнотизира гостите в студиото, без да изпълнява каквито и да било оптически функции. В катедрата по физика на Кралския колеж в Лондон бяха направили дори компютърен анализ на отразените образи и се твърдеше, че резултатите са 95% гарантирани. Всички спорове биха били окончателно разрешени, ако някой успееше да докопа уреда, но всички опити до този момент бяха безуспешни. Той сякаш бе в ненакърнима връзка с Маркъс, който отправяше предупреждения към потенциалните крадци, че монокълът е снабден с миниатюрно устройство за самоунищожение и че лично той не носи отговорност за последиците. Разбира се, никой не му вярваше.
— Във филма — продължи Маркъс — се говори за изпомпване на пяна в корпуса, за да вдигнат кораба. Според вас това би ли имало някакъв ефект?
— Зависи как се прави. Налягането е толкова голямо, около 400 атмосфери, че всички традиционни пенообразни вещества биха се разпаднали мигновено. Но ние получаваме същия резултат с нашите топчета, всяко от което съдържа малко мехурче въздух.
— Достатъчно здрави ли са, за да издържат огромното налягане?
— Да… опитайте се да счупите някое.
Паркинсън пръсна цяла шепа стъклени топчета по масичката в студиото. Килфърд взе едно и подсвирна с нескривано учудване.
— Та то не тежи почти нищо!
— Въпрос на професионализъм — отвърна гордо Паркинсън. — Изпитвахме ги в Марианската падина на три пъти по-голяма дълбочина от място, където е „Титаник“.
Килфърд се обърна към другия гост в студиото.
— Тези топчета биха ви помогнали при „Мери Роуз“ през 1982 г., нали, доктор Торили?
Морската археоложка поклати глава:
— Не съвсем. Там проблемът беше напълно различен. „Мери Роуз“ бе заседнал в плитки води и водолазите успяха да поставят нещо като люлка под него. След това беше издърпан с най-големия плаващ кран в света.
— Веднага излезе, нали?
— Да… мнозина щяха да припаднат, когато металната челюст изпусна.
— Мога да си представя. Сега корабът е на пристан в Саутхамптън близо четвърт век и все още не е готов за показ. Смятате ли да бъдете по-експедитивни с „Титаник“, господин Паркинсън, ако приемем, че успеете да го извадите от дъното?
— Несъмнено. Разликата между дървото и желязото е огромна. В продължение на четири века водата се е просмуквала в дървените греди на „Мери Роуз“… нищо чудно, че вече десетилетия се опитват да я извадят оттам. Дървените части на „Титаник“ са съвсем разрушени, така че няма защо да се занимаваме с тях. Нашият проблем е с ръждата, но на тази дълбочина тя е незначителна благодарение на ниските температури и липсата на кислород. Голяма част от останките на кораба са в едно от двете възможни състояния: отлично или ужасно.
— Колко от тези малки… топчета ще са ви нужни?
— Около петдесет милиарда.
— Петдесет милиарда! А как ще ги потопите?
— Много просто. Ще ги пуснем във водата.
— Може би с малка тежест, закрепена за всяко? Още петдесет милиарда тежести?
Паркинсън се засмя доста самодоволно.
— Е, не съвсем. Нашият господин Емерсън е изобретил толкова проста техника, та никой не може да повярва, че ще действа. Най-обикновена тръба ще ги отведе до повърхността на кораба. Водата ще бъде изпомпана и ние просто ще изсипем топчетата, а после ще ги съберем на дъното. Ще пътуват само няколко минути.