Господаря на вълците
- Автор: Греъм Хедър
- Серия: macauliffe vikings #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Златка Делчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господаря на вълците». Краткое содержание книги:
— Тогава осуети тази сватба — настоя тя.
Регвалд я погледна тъжно.
— Когато баща ти ми съобщи решението си за този брак, аз бях против, но сега мисля, че това е единственият начин да оцелееш и да управляваш владенията си дълго и щастливо.
— Чуй ме добре, тази женитба няма да се състои — настоя тя, настъпвайки към него. — Никога няма да се съглася! А мисля, че е необходимо и моето съгласие. Знай, че когато двамата дойдете да подпишете съглашението си, мен няма да ме има.
Самата мисъл за съвместен живот с един викинг я караше да настръхне цялата. Конар показа ясно, че не я харесва, нито пък я желае. Единственото, което със сигурност искаше от нея, бе да му се подчинява. Тя добре усети това. Крепост — това го интересуваше. Беше прекалено оскърбително.
— Ще избягам… — започна тя, но спря, чувайки стъпки зад гърба си. Обърна се и видя, че двамата с Регвалд са заобиколени от хора на викинга. Те представляваха пъстра смесица от норвежци и ирландци — някои бяха сламеноруси, други червенокоси, трети с черни коси; едни бяха облечени като викинги, други носеха келтски украшения и наметала, срещащи се само в Ейре. Тя бързо ги преброи. Бяха десетима. Когато ги погледна, те й се поклониха смирено.
Един мъж излезе напред. Беше висок почти колкото господаря си, с широки рамене и кестенява коса.
— Погрижихме се за баща ви, графиньо. Ако искате да се помолите, елате с нас. Той е в параклиса. Гадателю, господарят иска да се посъветва с вас.
Очите на Мелизанда се напълниха със сълзи. Тя с мъка се удържа да не ревне с глас. Надмогна мъката си и гордо вдигна брадичка. Опита се дори да ги предизвика:
— Нима ще ме придружите до един християнски параклис?
— Графиньо, в нашата родина християнството е на почит. Ако ни посетите, ще се уверите сама. — Човекът, който се обърна към нея, не искаше да я засегне.
— Да, вие живеете на остров! — присмя се Мелизанда. — Кажи ми, тези кораби с драконите на носа, там ли се правят?
— Мелизанда! — упрекна я Регвалд.
— Точно така, милейди. Научихме много нови неща от крал Олаф и заедно с онова, което ние умеем, построихме тези прекрасни кораби.
Човекът се усмихна спокойно. Регвалд отново хвана ръката на Мелизанда и я поведе към крепостта.
— Учих те много години. Често се сърдех, когато баща ти се стремеше да ти вдъхне възвишени идеали, защото познавам живота и извън тази крепост. Там цари бруталност и насилие. Трябва да знаеш това, Мелизанда. Ти си умна и добре възпитана въпреки младостта си. Днес бях свидетел как се хвърли в смъртен бой, за да спасиш хората си, а ето че сега не виждаш колко е необходим този съюз на графството ни. Нима ти е безразлично какво ще стане с нас? Нима искаш непрекъснато да сме прицел на неприятелски нападения, да ни убиват и да разграбват земята ни само защото се страхуваш от един мъж — ти, която излезе срещу стотици мъже?
— Да се страхувам от Конар? — учуди се тя.
— Ами тогава…
— Той просто ме отвращава.
— Това не е причина да го отхвърлиш като съпруг! — възкликна ядосано Регвалд.
— Няма да се омъжа за него…
— Знаеш съдбата на благородниците. Някои ги женят още в люлката. Помисли по-трезво. Дори да се омъжиш, дълго време ще бъдете разделени! Той има прекалено много задължения в родината си. В замяна ще управляваш своя град и никой няма да те безпокои, нима не разбираш? — Той още повече сниши глас. — Нима не уважаваш паметта на баща си? Нима ти липсва достойнство? Точно сега не можеш да се държиш като дете!
— Но аз съм дете! Всички ми напомнят колко съм млада. Дори Конар.
— Не се дръж като глезла! Това е подигравка с мъртвия ти баща.
Думите му я нараниха. Тя още не можеше да възприеме тази смърт. Самата мисъл й беше непоносима.
Мелизанда влезе в крепостта заедно е Регвалд. Двамата стигнаха до средата на двора, тя се обърна и го погледна право в очите.
— Постъпи както си решил, гадателю! Ти ме постави в това положение. Моля те само за едно, никога повече не ми натрапвай съветите си.
Тя се обърна рязко и го остави сам. Нищо не я интересуваше. Забърза към параклиса, който се намираше в северната кула. Наоколо се бяха събрали много хора. Очите им бяха пълни със сълзи. Направиха й път.
Влезе вътре. Спря за миг до вратата. Необходимо й беше малко време да привикне към сумрака и бледата светлина на свещите. Параклисът бе малък, с груби дървени пейки, наредени в две редици.
Баща й беше положен върху една пейка, застлана с мантия. Някой бе измил кръвта от лицето му и бе прикрил раната на врата му с шарф. Очите му бяха затворени, пръстите стискаха дръжката на меча. Мелизанда осъзна, че той все още изглежда млад и красив.