Господаря на вълците
- Автор: Греъм Хедър
- Серия: macauliffe vikings #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Златка Делчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господаря на вълците». Краткое содержание книги:
Въпреки това и преди сме побеждавали викинги, помисли си тя разтревожена. Всеки френски граф щеше да се справи с малобройното му войнство.
А може би нямаше да може? Мелизанда прехапа долната си устна. Мразеше всички викинги. Откакто се помнеше, датчаните ги нападаха постоянно. Убиваха, грабеха, пленяваха, изнасилваха и плячкосваха. Сега се бяха съюзили с Жерар, за да убият баща й. Не знаеше какво щяха да получат. Те всички бяха сган.
Но с този викинг трябваше да внимава. От него трябваше да се пази повече, отколкото от останалите!
Никога не беше виждала толкова силен и пленяващ викинг. И тази руса коса. Яздеше естествено, сякаш се е родил на кон. Изправената му стойка беше безупречна. Той я привличаше. Ако трябваше да опише норвежкия бог Тор, великия покровител на битките, достатъчно бе само да си спомни за него.
— Кой си ти, дявол те взел? — заплашително изгърмя гласът на Жерар.
Очите под сребърния шлем изпуснаха син пламък.
— Конар Мак Олаф от Дъблин. Приятел на Манон де Бувил, убит на бойното поле. Отсега нататък твой враг.
Мелизанда усети как ръката на Жерар се стяга още по-силно около нея. После той я блъсна напред, за да извади меча си.
— Още един враг, така ли? — попита той. — Ти сам реши съдбата си. Ще умреш заедно с френската свиня, която си избрал за приятел.
— Пусни момичето! — заповяда Конар и Мелизанда усети как очите му я вледениха.
Жерар я стисна още по-силно.
— Само през трупа ми, пирате!
За миг всичко стихна. Чуваше се дори движението на вятъра, сякаш беше живо същество. Викингът се усмихна, ала в очите му нямаше топлота. Заговори тихо, но тонът беше суров и заплашителен:
— Искаш да използваш момичето като щит, така ли?
— Ако аз умра, и тя ще умре.
— Лъжеш, предателю!
Викингът полетя към тях с учудваща бързина изпълнен, с гняв и застрашителна решимост.
Жерар дори не успя да посегне към гърлото й. Опита се да се брани с нейното тяло, държейки я като щит пред себе си. Мелизанда виждаше ръце му, с които я притискаше през гърдите. Бяха зачервени от напрежение и ярост. Задушаваше го собственото му безсилие. Тя разбра, че е настъпил моментът да действа. Цялото му внимание сега беше насочено към викинга. Успя да забие зъби дълбоко в дясната му ръка. Жерар извика и неволно разхлаби хватката. Мелизанда се освободи бързо от другата му ръка, скочи от коня и хукна. Чу се предупредителен вик. Тя се обърна и видя как един от хората на Жерар насочи камата си към нея. Не успя дори да я хвърли. С учудваща бързина викингът отсече ръката му.
И все пак мъжът на огромния черен кон не се поколеба и нападна Жерар, застрашавайки живота й.
Жерар нададе боен вик, смушка коня си и препусна към Конар. Студена, безучастна усмивка разкриви устните на викинга. Сините му очи се заковаха във врага и той посрещна нападението.
Схватката им изглеждаше като сцена от Вахала. Беше притъмняло и двамата се сблъскаха в облаци сива мъгла. Изглеждаха сами на бойното поле. Тропотят на конски копита едва се чуваше. Кръстосаха се мечове, конете се удариха гърди в гърди.
Мелизанда затвори очи, неиздържайки на напрежението. Чу се вопъл на ужас и вик на победа. Тя се опита да се обърне, но в този момент верният Филип я грабна от земята и двамата хукнаха към крепостта.
— Какво стана? Искам на видя! — извика тя.
— Недей да гледаш! Ужасно е!
— Кой победи?
— Викингът — каза Филип и след кратко двоумение продължи: — Жерар е обезглавен.
— О! — Мелизанда въздъхна с облекчение. Повдигна й се. Запуши устата си с ръка. След всичко, което преживя този ден, това й дойде много. Трябваше да е горда и силна. Домът й беше спасен.
— Бързо, графиньо, качвайте се на Воин! — Филип й помогна да яхне жребеца.
Побиха я тръпки. Обходи полето с поглед. Хората на Жерар чакаха края на двубоя чак на хребета. Страхуваха се дори да избягат.
Викингът не беше сам. Воините му стояха строени зад него. Чакаха командите му. Там бяха и нейните хора. Противниците също чакаха. Не се чуваше тропот на копита. Дори и конете сякаш се страхуваха да мръднат!
Всички бяха обвити във вълма сива мъгла като в приказка. Мелизанда си помисли, че сега вражеските войници са им в ръцете и могат да ги избият до един. Изкушението беше голямо.
Мъглата продължаваше да се стеле на талази. Земята беше постлана с трупове. Някъде там беше и тялото на баща й. Сърцето й се сви от мъка. Останките от касапницата я ужасяваха.
От мъглата изплува Конар. Огромният му жребец изцвили победоносно. Викингът размаха меча си и даде сигнал да се приберат в крепостта. Това се оказа достатъчно. Нападателите — и датчаните, и хората на Жерар, като един обърнаха конете си и хукнаха да се спасяват.