Нищо за губене
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #12
- Язык: болгарский
- Переводчик: Богдан Русев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Нищо за губене». Краткое содержание книги:
— Защото съм бил войник. Ние никога не вършим нищо доброволно.
— Е, тогава не мога да ти помогна. Няма какво да направя. От самото начало нямаше какво да направя.
— Може ти да се обадиш — предложи Ричър. — Да се обадиш на щатската полиция и да провериш какво мислят по въпроса.
— Те сами ще се обадят.
— Нека да се обадим първи, както ти каза. Винаги е по-добре да се движиш с един ход напред.
Вон не отговори. Само отпусна газта и намали, когато стигнаха до края на града. Собственикът на железарията беше отворил вратата на магазина и изнасяше стоките си на тротоара. Продаваше някаква хитроумна стълба, която можеше да се разгъва в осем различни положения. Беше я нагласил като за боядисване на втория етаж. Вон зави надясно по следващата пресечка, после наляво, зад закусвалнята. Улиците на града бяха широки и приятни, а по тротоарите имаше дървета. Тя отби на едно място за паркиране пред някаква ниска тухлена сграда. Приличаше на поща в предградията. Но не беше. Беше полицейското управление на Хоуп. Така пишеше — с алуминиеви букви, закрепени за тухлената фасада. Вон изключи двигателя и двамата с Ричър поеха по настлана с тухли пътека, която водеше към входа на полицейското управление. Вратата беше заключена. Управлението не работеше. Вон отвори с един от своите ключове и обясни:
— Полицаят на рецепцията идва в девет.
Отвътре полицейското управление все така приличаше на пощенска станция. Скучно, износено, бюрократично, но някак си дружелюбно. Подготвено да приема хора. Да решава проблеми. Имаше гише на рецепцията и две бюра зад него. Зад една масивна врата беше кабинетът на началника — на същото място, на което щеше да бъде кабинетът на пощенския началник. Вон заобиколи гишето и се отправи към едното бюро, което очевидно беше нейно. Изглеждаше организирано и подредено, но не прекалено. На бюрото имаше старомоден компютър и телефон. Тя отвори едно чекмедже и намери някакъв указател. Очевидно рядко се свързваха с щатската полиция. Не знаеше номера наизуст. Вон го набра, поиска да я свържат с дежурния, представи се и каза:
— Имаме изчезнало лице. Бял мъж, приблизително на двайсет години, сто седемдесет и два сантиметра, шейсет и четири килограма. Можете ли да ни помогнете?
След това се заслуша, погледът й подскочи наляво и надясно и тя каза:
— Не, не знаем името.
Зададоха й още един въпрос, тя погледна надясно и отговори:
— Не знам дали е с тъмна или светла коса. Работим с черно-бяла снимка. Нямаме друго.
Тя замълча за малко. Ричър видя, че се прозява. Беше уморена. Все пак беше работила цяла нощ. Вон отмести слушалката малко встрани от ухото си и Ричър долови тихото тракане на клавиатура някъде в далечното управление на щатската полиция. Сигурно беше в Денвър или в Колорадо Спрингс. Гласът отново заговори в слушалката, Вон я притисна към ухото си и Ричър не чу какво казва.
Вон го изслуша, благодари и затвори.
— Нямат такава информация — съобщи тя. — Очевидно от Диспеър не са съобщили.
— Естествена смърт — каза Ричър. — Мислят като мен.
Вон поклати глава.
— Въпреки това трябваше да съобщят. Необясним смъртен случай близо до пътя, което е поне от общинско значение. Значи трябва да се появи в системата на щатската полиция до една минута по-късно.
— Тогава защо не са съобщили? — попита Ричър.
— Не знам. Но не е наш проблем.
Ричър седна на другото бюро. Беше обикновена държавна мебел, със стоманени крака и тънък плот от талашит, който имитираше дърво — метър на метър и осемдесет. Имаше панел, който да скрива краката, и три чекмеджета, монтирани в десния край. Столът беше на колелца, с тапицерия от сив вълнен плат. Мебелите във военната полиция бяха по-различни. Там столовете бяха с тапицерия от винил, а бюрата бяха от стомана. Ричър беше седял зад десетки такива бюра по целия свят. Гледката през прозореца винаги беше съвсем различна, но самите бюра бяха едни и същи. Както и съдържанието им. Папки, пълни с информация за мъртъвци и изчезнали хора. За някои от тях скърбяха, за други — не.
Ричър си помисли за Люси Андерсън, която приятелите й наричаха Лъки. От предишната вечер, в закусвалнята. Спомни си как кършеше пръсти. Той се обърна към Вон и подхвърли:
— Всъщност донякъде е наш проблем. Може би някакви хора се тревожат за това момче.
Вон кимна. Отново разтвори телефонния указател. Ричър видя как прелисти назад — от „К“, където беше „Колорадо, щатска полиция“, към „Д“, където беше „Диспеър, полицейско управление“. Набра номера и този път Ричър чу от нейната слушалка как оттатък звъни, все едно по-близкият телефонен пост означаваше по-силно напрежение в електрическата система. Когато вдигнаха, Вон им каза същата лъжа: изчезнало лице, бял мъж, някъде на двайсет, сто седемдесет и два сантиметра, шейсет и четири килограма, не знаем име, цветът на косата и кожата не е ясен, защото работим с черно-бяла фотография. Настъпи кратко мълчание, последвано от кратък отговор.