Роуз Мадър
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #35
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Еленкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Роуз Мадър». Краткое содержание книги:
За да оцелее, Роузи трябва да проникне във въображаемия свят на една картина и да се превърне в необикновената Роуз Мадър…
— Вероятно е така. Значи тогава разбирате защо искам да задържа тази дрънкулка. Ако случайно някой ден залитна по някого — дори и само да ми се струва — ще я изровя, за да си я гледам, докато се осъзная.
Замисли се за Пам Хейвърфорд с белезите от шевове по ръцете. През лятото на 1992 година мъжът й се напил и я хвърлил в една стъклена врата. Тя вдигнала ръце да предпази лицето си от стъклата и в резултат на това имаше шестдесет шева на едната си ръка и сто и пет на другата. Само че и до ден-днешен се разтапяше от удоволствие, когато бояджиите и зидарите й подсвиркваха — как се нарича това? Оптимизъм или безмозъчност? Издръжливост или амнезия? В крайна сметка го бе нарекла „синдром на Хейвърфорд“ и не й оставаше нищо друго, освен да се надява да не се разболее и тя от него.
— Както решите, госпожо — отвърна бижутерът. — Все пак съжалявам, че трябваше да ви разочаровам. На мен лично ми се струва, че на това се дължи и лошата става на заложните къщи. Все на нас се пада да казваме на хората, че нещата не са такива, каквито изглеждат. Никой не обича това.
— Не — съгласи се Роузи, — никой, господин…
— Стайнър — представи се той. — Бил Стайнър. А баща ми се казва Ейб Стайнър. Ето ви една визитка.
Подаде й картичка, но тя усмихнато поклати глава.
— Нямам нужда от нея. Приятен ден, господин Стайнър.
Запъти се към вратата, но избра най-далечната пътека, защото възрастният господин се бе изправил и се бе приближил, стиснал в едната си ръка куфарчето, а в другата няколко стари романа. Не знаеше дали той иска да я заговори, но бе напълно убедена, че тя не иска да разговаря с него. В момента изпитваше едно-единствено желание — да излезе от магазина, да се качи на автобуса и да забрави, че изобщо някога е била тук.
Почти не обърна внимание на скулпторките и картините, с рамки и без рамки, които бяха натрупани по прашните рафтове в този край на магазина. Вървеше с изправена глава, но не виждаше почти нищо — точно сега не беше в подходящо настроение за изкуство, било то изящно или не толкова. Но най-неочаквано се закова на място и едва не политна. Като че в първия миг тя самата изобщо не забеляза картината. Сякаш картината забеляза нея.
3
Картината я привличаше неудържимо; никога не й се бе случвало подобно нещо, но поразителното тук съвсем не бе това — вече повече от месец й се случваха какви ли не странни неща. Не намираше нищо необичайно (поне отначало) в силата, с която й въздействаше тази картина. Причината бе проста: след четиринадесет години брак с Норман Даниълс — време, в което бе живяла напълно изолирана от целия свят — нямаше никаква представа кое е обичайно и кое — не. Често пъти си обясняваше нещата, съдейки единствено по телевизионните сериали и по филмите, на които понякога я водеше той (Норман Даниълс бе готов да гледа всеки филм, в който участва Клинт Истууд). Тъй че реакцията й към картината съвсем не й се стори необичайна. Като говорим за филми — героите в тях все припадат по нещо.
Но всъщност това нямаше никакво значение. Най-важното бе, че картината сякаш я призова, накара я да забрави за пръстена, напълно заличи желанието й да се махне оттук час по-скоро и съвсем изтри от съзнанието й приятното предусещане за облекчението, което ще изпитат отмалелите й крака, като види как Синият автобус спира пред „Хот Пот“ — накара я да забрави всичко. В главата си имаше една-единствена мисъл: „Гледай ти! Нима не е най-прекрасната картина на света!“
Картината беше рисувана с маслени бои и имаше дървена рамка с големина шейсет на деветдесет сантиметра; беше подпряна на спрял стенен часовник и скулптурка на голо херувимче. Наоколо имаше какви ли не други картини (стара цветна фотография на катедралата „Сейнт Пол“; акварелен натюрморт; гондоли призори на Канале Гранде; някаква гравюра, която изобразяваше лов — няколко неописуеми същества преследват невиждани под слънцето твари насред английски ливади), но тя не им обърна почти никакво внимание. Интересуваше я само картината с жената на хълма. Тя не се различаваше особено нито по сюжет, нито по рисунък от хилядите други картини, които се търкалят из заложните къщи, магазинчетата за сувенири и крайпътните битпазари (по целия свят), но изпълваше очите и душата й с онова чудно божествено прозрение, което предизвикват единствено творби, докосващи дълбините на душата ти — песните, които ни карат да се разплачем; разказите, които ни разкриват света през чуждите очи, пък макар и за кратко; стиховете, които ни изпълват с радост, че сме живи; танцът, който ни омагьосва и дори забравяме, че някой ден вече няма да ни има на този свят.