Последният герой (Легенда от Света на Диска)
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #27
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният герой (Легенда от Света на Диска)». Краткое содержание книги:
Още помни славните дни на велики приключения.
Времената, когато героя не мислеше за бариери, адвокати и цивилизация.
И хората не му мърмореха за изтребването на дракони.
Но напоследък не винаги помни къде си е оставил ченето…
И никак не му е весело.
Затова Коен Варварина е потеглил на поредния поход със своя древен меч, нов бастун и старите (наистина много старите) си приятели. Животът беше хубав. Сега той ще изкачи най-високата планина на Диска, за да се срещне с боговете си. Изобщо не е доволен, че те оставят хората да остаряват и умират.
Впрочем време е да им върне нещо.
Последният герой на света ще върне онова, което първият герой е откраднал. И то с лихвите. И това ще означава края на този свят, ако никой не го спре навреме.
Някой обаче ще се опита. И не е много ясно кой всъщност е последният герой.
— Сигурно имат вкус на пиле — допусна Калеб. — Всичко има такъв вкус, като прегладнееш.
— Оставете това на мен — намеси се госпожа Макгари. — Вие накладете огъня, пък аз ще ги сготвя така, че ще имат по-пилешки вкус и от пилетата.
Коен се помъкна към менестрела, седнал настрана и зает с останките от лютнята си. Момчето май доста живна покрай катеренето. И престана да мрънка.
Коен седна до него.
— Какво правиш, момко? Като гледам, намерил си череп.
— Той ще бъде резонаторът. — Менестрелът се посмути. — Нали не е нередно?
— Няма лошо. Добра участ е за един герой, ако от костите му направят арфа или нещо подобно. Май ще звучи хубаво.
— Ще направя един вид лира — сподели менестрелът. — Опасявам се, че ще бъде малко примитивна.
— Така е още по-добре — насърчи го Коен. — Ще подхожда за старовремски балади.
— Мислех си за… за сагата — призна певецът.
— Браво на теб, момко. И ще има много «изрече той», нали?
— Ъ-ъ, да. Но реших да започна с легендата как Мазда откраднал огъня за хората.
— Чудничко — одобри Коен.
— Ще добавя и няколко куплета, за да разкажа, какво са му сторили боговете след това — продължи менестрелът, опъвайки бавно една струна.
— Как какво са му сторили?! Направили са го безсмъртен!
— Ъ-ъ… да. Може и така да се каже. В известен смисъл.
— Защо пък «в известен смисъл»?
— Коен, това го има в класическата митология. Предполагах, че е всеизвестно. Оковали са го на една скала за вечни времена и всеки ден долита един орел да му кълве черния дроб.
— А вярно ли е туй?
— Споменато е в множество класически текстове.
— Не си падам много по четенето — напомни е на лука? Още ли е там?
— Коен, вечните времена още не са свършили.
— Май е имал възголемичък черен дроб.
— Ако се вярва на легендата, расте наново всяка нощ.
— Ех, да беше тъй и с моите бъбреци — замечта се Коен. Зарея поглед към далечните облаци, скрили заснежения връх на планината. — Дал огъня на всички нас и боговете са постъпили така несправедливо с него, а? Хъм… ще видим тая работа.
Омнископът показваше снежна виелица.
— Значи климатът долу не го бива — прецени Ридкъли.
— Не, това е тавмично смущение — обясни Пондър. — Сега минават под слоновете. Боя се, че ще се проточи.
— Той наистина ли каза «Анкх-Морпорк, имаме си орангутан»? — усъмни се Деканът.
— Библиотекарят някак се е промъкнал в кораба без да го забележат — потвърди Пондър. — Знаете какви странни места си избира за сън. Уви, това напълно обяснява проблемите с теглото и въздуха. Ъ-ъ… Налага се да споделя с вас, че вече не знам дали ще им стигнат времето или мощността да се завърнат на Диска.
— Как така не знаеш! — изгледа го лорд Ветинари.
— Ъ-ъ… всъщност знам, сър, но… ъ-ъ… никой не обича лошите новини.
Лорд Ветинари се взря в голямото заклинание, което заемаше почти изцяло каютата. Беше увиснало във въздуха — целият свят, очертан със светещи линии, а под греещия му край се кривеше още една. Докато я гледаше, тя се удължи още малко.
— Не могат да завият и да се върнат, така ли? — попита той.
— Не могат, сър. Просто не става.
— А не могат ли да изхвърлят Библиотекаря навън? Магьосниците се спогледаха потресени.
— Не, сър — натърти Пондър. — Би било убийство.
— Да, но пък биха могли да спасят света. Едно човекоподобно умира, един свят оцелява. Според мен не е необходимо да си ракетен магьосник, за да го проумееш.
— Сър, немислимо е да им налагате подобен избор!
— Нима? Аз вземам такива решения всеки ден — напомни Патрицият. — Е, щом казвате… Какво не им достига?
— Въздух и драконова мощност, сър.
— Ако накълцат орангутана и го дадат на драконите, няма ли да решат два проблема наведнъж?
Внезапното охлаждане на атмосферата в каютата подсказа на лорд Ветинари, че отново не е успял да убеди слушателите си. Той въздъхна. — И имат нужда от драконов огън, за да…
— …за да завършат обиколката си на Диска, сър. И трябва да задействат драконите в точно избран момент.
Ветинари отново се вторачи в магическия планетариум пред себе си.
— А след промяната в положението?…
— Не съм сигурен, сър. Може да се забият в Диска или да се устремят в безкрая.
— И се нуждаят от още въздух…
— Да, сър.
Ръката на Патриция се плъзна покрай очертанията на света и дългият му показалец посочи.
— Няма ли въздух тук?
Тая гозба си беше същинско геройство — заяви Коен. — Друга дума просто не подхожда.
— Така е, госпожо Макгари — подкрепи го Злия Хари. — Дори плъх не би се доближил толкова до вкуса на пилешкото.