Последният герой (Легенда от Света на Диска)
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #27
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният герой (Легенда от Света на Диска)». Краткое содержание книги:
Още помни славните дни на велики приключения.
Времената, когато героя не мислеше за бариери, адвокати и цивилизация.
И хората не му мърмореха за изтребването на дракони.
Но напоследък не винаги помни къде си е оставил ченето…
И никак не му е весело.
Затова Коен Варварина е потеглил на поредния поход със своя древен меч, нов бастун и старите (наистина много старите) си приятели. Животът беше хубав. Сега той ще изкачи най-високата планина на Диска, за да се срещне с боговете си. Изобщо не е доволен, че те оставят хората да остаряват и умират.
Впрочем време е да им върне нещо.
Последният герой на света ще върне онова, което първият герой е откраднал. И то с лихвите. И това ще означава края на този свят, ако никой не го спре навреме.
Някой обаче ще се опита. И не е много ясно кой всъщност е последният герой.
Керът съвсем лекичко го потупа по рамото.
— Господине…
— Каква красота… каква красота…
— Господине, налага се да управлявате това нещо. Не помните ли? Втората степен.
— Хъм? — Художникът потръпна и поне отчасти се върна в неотложната действителност. — О, да, така да бъде… — отпусна се тежко в креслото си. — Да… не споря… да. Сега ще… ъ-ъ… ще проверим уредите за управление. Да.
Хвана с треперещи ръце ръчките пред себе си и нагласи краката си на педалите. «Хвърчилото» отхвръкна странично.
— Опа-а… аха, вече ми е ясно… извинете… да… ох, извинете, какво правя… аха, сега вече знам…
Ринсуинд, запратен към един илюминатор при поредното друсане, се вторачи във Водопада.
По цялата му височина тук-там се виждаха острови, по-големи от планини. Подаваха се от побелялата вода, осветени от отминаващото слънце. Между тях се провираха бели облачета. И навсякъде имаше птици — рееха се, излитаха, връщаха се в гнездата си…
— На онези скали има гори Като малки страни са… Я, хора Виждат се къщи Отново политна назад с нахлуването на «Хвърчилото» в облаците.
— Под Ръба живеят хора!
— Сигурно са потомци на отдавнашни корабокрушенци — обади се Керът.
— Аз… ъ-ъ… мисля, че овладях тънкостите — сподели Леонард, взрян упорито право напред. — Ринсуинд, ще бъдеш ли така добър да дръпнеш ей онази ръчка?
Ринсуинд го послуша. Нещо издрънча зад тях и въздушният кораб леко се разтресе при отделянето на първата степен.
Клетката бавно се въртеше и разпадаше, а изглеждащите дребни поради разстоянието дракончета размахваха криле и с надежда се устремяваха обратно към Диска.
— Очаквах да са повече — изненада се Ринсуинд.
— О, тези само ни помогнаха да излетим над Ръба — обясни Леонард, а «Хвърчилото» завиваше лениво. — Повечето от останалите ще използваме, за да се спуснем надолу.
— Надолу ли? — зяпна Ринсуинд.
— О, да. Трябва да полетим надолу, и то колкото се може по-бързо. Нямаме никакво време за губене.
— Надолу? Сега не е моментът да говорим за «надолу»! Нали все приказвахте как ще обиколим света? Нямам нищо против! Но не надолу!
— А, да, но не разбираш ли, че за да го обиколим, трябва да се спуснем надолу? Много бързо. — Леонард го погледна с укор. — Всичко това го имаше в бележките ми за…
— «Надолу» не е посока, която харесвам!
— Ало? Ало? — прозвуча глас сякаш от въздуха.
— Капитан Керът — помоли Леонард, докато Ринсуинд се чумереше в креслото си, — ще ми услужите ли, като отворите онова шкафче?
Вътре имаше парче от омнископа, в което се показа лицето на Пондър Стибънс.
— Успех! — Викът му прозвуча приглушено и слабичко като победния вопъл на мравка. — Живи ли сте?
— Господине — заговори Керът, — отделихме първите дракони и всичко продължава добре.
— Не е вярно! — разкрещя се Ринсуинд. — Искат да се спуснат над…
Без да се озърне, Керът протегна ръка зад Леонард и придърпа шапката на Ринсуинд върху лицето му.
— Драконите от втората степен — включи се Леонард — ще бъдат готови за запалване съвсем скоро. Най-добре е да си вършим работата, господин Стибънс.
— Моля ви да провеждате внимателни наблюдения над… — подхвана Пондър, но Леонард учтиво затвори шкафчето.
— А сега, господа — започна ученият, — ако махнете скобите и завъртите големите червени ръчки встрани от вас, ще започнете процеса по прибиране на крилете. Според мен с нарастването на скоростта крилните колела ще облекчат задачата ви. — Той се взря за миг в празния поглед на Ринсуинд, щом ядосаният магьосник успя да вдигне шапката си. — Ще използваме насрещната въздушна струя при падането, за да намалим размерите на крилете, които засега не са ни нужни.
— Това го разбирам — разсеяно го осведоми Ринсуинд. — Но не мога да го понеса.
— Ринсуинд, единственият път към дома е надолу — намеси се Керът и затегна предпазните колани. — И си сложи шлема!
— Хайде пак всички да се държим здраво — подкани Леонард и полека бутна една ръчка. — Ринсуинд, не се притеснявай толкова. Представи си, че… ами че си на вълшебно килимче…
«Хвърчилото» се разтресе. И пикира…
Изведнъж им се стори, че Водопадът се озова под тях, прострял се към безкрайния мъглив хоризонт, а скалните издатини се превърнаха в острови над бялата стена.
Корабът отново се раздруса и ръчката, която Ринсуинд натискаше, се размърда сама.
Вече нямаше устойчива повърхност. Всеки сантиметър от кораба трепереше.
Той надникна през най-близкия илюминатор. Крилете, скъпоценните криле, които ги задържаха горе, се свиваха изящно…
— Рринсуинд — изгъгна Леонард, който се виждаше някак неясен в креслото си, — ммоля тте, ддръпни ччеррната рръчка!