Пазителят на Портите
- Автор: Догерти Пол
- Серия: canterbury tales #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пазителят на Портите». Краткое содержание книги:
Дошъл е редът на Правника да разкаже своята история за мрачни и тайнствени дела. Споменът го връща към далечното лято, през което кралица Изабела, „френската вълчица“, умира в мрачния замък, където е прекарала последните си години като затворница по волята на властния си син, крал Едуард III.
Дори след смъртта си Изабела, повела заедно с любовника си Мортимър бунт срещу порочния си съпруг Едуард II и считана за виновница за тайнствената му смърт, продължава да бъде причина за интриги и насилие. Довереният камериер на кралицата, комуто тя вероятно е поверила своята страшна тайна, се опитва да избяга във Франция, но е заловен и умира, преди да проговори. Лондонският шериф предава на бедния млад правник височайша поръчка да разследва загадъчните убийства, последвали смъртта на вдовстващата кралица.
Скоро правникът осъзнава, че се е озовал в лабиринт от интриги, че короната е застрашена от скандал, който би разтърсил Европа, а той самият е преследван от Пазителя на Портите — ужасният владетел на лондонския престъпен свят.
— Роджър Мортимър, граф на Марч.
— Да! — извика отшелникът. — Роджър Мортимър, любовникът на кралицата. Преди почти трийсет години бях тук, когато донесоха окървавените му, разкъсани останки от Тайбърн. Беше отслужена литургия и останките бяха погребани тук, бързо и небрежно, сякаш никога не е живял. С кралицата-майка постъпиха по същия начин.
Никълъс се върна отново при процепа.
— Какво искаш да кажеш? — попита той.
— Докараха трупа й късно вечерта — отговори отшелникът. — Беше положена пред олтара и обградена със свещи, но никой не дойде на бдението.
— Никой ли? Нито синът й, кралят, нито някой друг от семейството?
— Никой — отвърна мрачният глас.
— А на другата сутрин?
— Беше отслужена погребална литургия. Присъстваха само кралят и семейството му. Седяха на пейките за хора и по лицата им личеше, че биха искали да са някъде другаде. Кралят беше най-неспокоен. Той непрекъснато се оглеждаше из църквата и разговаряше със сър Еймиъс Петри, шерифа на Лондон, като непрекъснато го викаше при себе си, дори по време на проповедта на епископа.
— Нещо друго?
— Сър Еймиъс оглеждаше черквата.
— По каква причина?
Отшелникът се изкиска и от звука косата на Никълъс настръхна.
— Виждам някои неща — отвърна той. — Аз, Едмънд от Абингдън, виждам някои неща. А братята ми разказват останалото.
— И какво ти казват? — попита Скейтлок. — И откъде познаваш сър Еймиъс Петри?
— Братята ми казаха кой кой е. Казаха, че след службата кралят отказал да остане, дори за да хапне в столовата им. Той и сър Еймиъс си тръгнали. Войниците на краля, рицарите в брони и пълно въоръжение, започнаха да търсят някого между гостите. Не можаха да го намерят, затова си тръгнаха. — Отшелникът въздъхна. — Но не е ли така винаги? Щом някой умре, бързо го забравят. Пристигнаха кралските зидари и издигнаха този саркофаг. Оттогава никой не е идвал, с изключение на вас. А, и онзи, другият.
— Кой? — попита Никълъс.
— Висок, слаб мъж, който постоянно си бършеше носа с кърпа. Когато застана пред саркофага, го попитах какво търси. Отвърна ми, че е лорд Стивън Берисфорд, съдия, и попита дали в саркофага или в параклиса, или в самата черква има нещо, свързано със свети Дени.
— Свети Дени! — въздъхна Скейтлок и погледна Никълъс.
— Свети Дени — отвърна отшелникът. — Но аз му казах, че няма. Познавам тази черква като пръстите на ръцете си. Всеки свещник, всяко кътче и пролука. Защо една английска черква ще отдава почит на французин?
Никълъс си спомни легендата за Свети Дени и се усмихна.
— Сега си вървете! — нареди отшелникът. — Оставете ме да си чета молитвите.
— Още един въпрос?
— Ако си платите.
— Какво! — възкликна Никълъс. — Божият човек взима пари?
— Да, божи човек съм, но имам голяма слабост към сиренето, особено ако е меко и мазно.
Никълъс сложи една монета на ръба на отвора, която веднага изчезна.
— Познаваш ли човек на име Валанс?
— Никога не съм чувал за него.
— Не видя ли един млад французин да присъства на бдението или на самата служба?
— Казах ти, не съм го виждал. Сега си вървете. Никълъс сви рамене и коленичи пред дарохранителницата. Малко тромаво, Скейтлок последва примера му, после заедно тръгнаха през нефа. Чърк седна на една пейка и направи знак на прислужника си да се присъедини към него. Загледа се в разпятието, което висеше над централния олтар.
— Не разбирам нещо — прошепна той. — Изабела умира от заразна болест и е погребана набързо. Синът й, кралят, е много неспокоен по време на погребалната служба. Вероятно е открил, че Валанс липсва и е наредил да го търсят — затова по време на службата постоянно е бил разсеян.
Той подухна върху премръзналите си пръсти, за да ги затопли.
— Но още две неща ме заинтригуваха. Първо, Валанс. Бил е верен служител на старата кралица. Готов е бил да пожертва живота си за нея. Защо тогава поне не е дошъл на бдението? — Чърк потри ръцете си. — Разбирам защо не е дошъл на литургията. Използвал я е, за да се измъкне, за да стигне до Куинсхайт и да се качи на венецианската галера. Но защо не е отдал почит на господарката си?
— Още по-важно е — прекъсна го Скейтлок — защо не се е опитал да се измъкне предишната нощ, щом не е присъствал на бдението.
Никълъс сви рамене.
— Вероятно венецианската галера не е била готова да отплава. — Той прехапа устни. — Второ, лорд Стивън Берисфорд. Дошъл тук да търси свети Дени. Значи думите на умиращия Валанс са нещо повече от бълнуване — този светец, или по-скоро името му, може би крият ключа към тази загадка. — Въздъхна и се изправи. — Но достатъчно. Стигнахме задънена улица. Да потърсим Крабтрий. Той ще ни заведе при Синята кожа и вероятно ще ни преведе през тази плетеница от лъжи.