Пиратът (С черен лъв на мачтата)
- Автор: Родев Цончо
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Пиратът (С черен лъв на мачтата)». Краткое содержание книги:
Драголюб още не се беше опомнил напълно, когато Кривич извади една добре натъпкана кесия и също я остави пред него.
— А това какво е, Кривич?
— Предложение за една сделка, дуксе. Моля те да ми продадеш остров Свети Иван. Е, разбира се, и с онзи камък до него, Свети Петър, който несправедливо също наричат остров. Измерих ги съвсем точно, дуксе. И тук, в перпери, е цената за тях. И за да няма повод за дребнав пазарлък, прибавил съм и една четвърт отгоре.
Беше молба, и то изречена съвсем, съвсем прилично, но Драголюб великолепно разбираше, че просто е немислимо да не се съгласи.
— Какъв дявол ще търсиш там, Кривич? — попита, с което косвено даде съгласието си. — Бил съм дважди на Свети Иван. На острова освен змии и няколко заека няма нищо друго.
— Не се засягай, но ще отида, за да избегна, хм, прелестите на този град, дуксе. Тук се живее малко прекалено бурно като за моя мирен нрав. Дочу ли, че днес направиха опит да ме оберат? И то не в мрака на нощта, а посред светло и ясно пладне?
— Но там няма да намериш керемида над главата си, нито вода да утолиш жаждата си!…
— Не си съвсем прав — отново сви едно рамо пиратът. — Има на острова руини от прастар манастир. Ще си построя нещичко, като ще използувам оцелелите основи на някогашната обител. И стига да изволиш, ще те приканя, когато дойде време да го осветя. Пък за водата не ме е грижа. Аз съм корабник от ей такъв, дуксе. И ако не друго, поне съм научил как се опазва храна и вода при продължително плаване. Свети Иван ще бъде все едно мой кораб на сушата. Не, не, няма да закрия търговската си къща тук. Но тя ще бъде само за занаята ми. Вземане-даване, нали разбираш. Пък иначе предпочитам да живея далеч от някои много предприемчиви за моя вкус созополци.
— Да бъде твоето — издума тежко дуксът; издума го с тон на човек, който си дава ясна сметка, че не може да каже нищо друго. И тъй като пиратът след тези думи се поклони и си тръгна заднишком, извика подир него: — Пък иначе благодаря за даровете. Наистина са царски…
VIII. Всеки обръща гръб на пирата
Радомира изтича в стаята на гостенката си и изтръгна гергефа от ръцете й.
— Остави това! — каза й възбудено. — За днес съм ти подготвила много по-вълнуващо преживяване. — После, вече малко по-спокойно, отговори на питащия й поглед: — Помниш ли, че ти бях разказала за един от тукашните пиратски главатари, който е по-различен от всички останали?
— Как да не помня? Онзи, с когото си била готова да отидеш в гората. С едно такова по-особено име… Да, спомних си, Кривич.
— Тъкмо за него ми е думата. Ей сега дойде пратеник при баща ми. Кривич моли подир час да бъде приет.
— И какво? Ние ще се изтъпаним там от двете страни на баща ти?
— Ах, ти, глупавичката ми!… Не, разбира се. Но една от стените на бащината ми работна стая е тънка, дъсчена. През нея се чува всичко. Ще се спотаим там и няма да изпуснем нито дума. Ще видиш, не съм те излъгала: дори само по приказките се разбира, че Кривич не е като главорезите и комарджиите от нашия Созопол.
— Не е ли нечестно към баща ти? — въздържано произнесе Благовеста. — Ами че това си е чисто подслушване…
— А ти пък толкова ли лошо мнение имаш за мене? — шеговито се намуси Радомира. — Баща ми ще знае, естествено. Още като научих и измолих разрешение от него.
След час двете приятелки бяха вече притаили дъх до дъсчената стена. И наистина не изпуснаха нито дума. Само че дочутото се отрази по съвсем противоположен начин на девойките. Когато до ушите им достигнаха думите за диадемата и обеците, и без това кръглото лице на Радомира заприлича съвсем на пита кашкавал, само че не жълта, а с червенина на зряла череша. Обратното — приблизително по средата на разговора между мъжете всичката кръв се оттегли от лицето на Благовеста, ръцете й се разтрепериха, краката й се подкосиха.
— Какво ти става, момиче! — спусна се да я подкрепи Радомира и от това движение двете плитки на косата й се усукаха чак на гърдите. — Изглеждаш така, сякаш ей сега ще предадеш Богу дух…
— Мога да се закълна, че познавам този глас…
— Е, голяма работа! Сякаш си единствената, която познава жив пират… — Разговорът помежду им се водеше, разбира се, шепнешком. — Като разберем, че си тръгва, ще те заведа на едно скрито място на двора. От там ще видиш познаваш ли човека, или ти се е сторило.
Така и стана. Когато мъжете заговориха за достойнствата и недостатъците на острова, двете приятелки се измъкнаха безшумно и избързаха в укритието на Радомира на двора. Не чакаха дълго, когато вратата на дома се отвори и в очертанието й се появи Кривич. Сърцето на Благовеста сякаш спря да бие — особено като зърна и токите на колана си от двете страни на гърдите на мъжа. От премаляване почти щеше вече да го пропусне край себе си, но в последния момент намери сили да извика полугласно: