Самотата на простите числа

После, като внимаваше да не се пореже, взе едно голямо триъгълно парче стъкло. Видя дясното си око, отразено в отчупеното огледало, и се почувства горда, че не беше плакала дори и малко. Напъха всичко в средния джоб на широкия си блузон и се върна в клас.

Прекара остатъка от сутринта в някакво състояние на претръпване. Не се обърна нито веднъж към Виола и другите и не чу нито дума от урока за театъра на Есхил.

Докато излизаше последна от класната стая, Джулия Миранди тайно я хвана за ръка.

— Съжалявам — прошепна в ухото й.

После я целуна по бузата и изтича към другите, които бяха вече в коридора.

Аличе изчака Матия във фоайето на училището, в края на покритото с балатум стълбище, по което се изливаше хаотично потокът от ученици, насочили се към изхода. Държеше едната си ръка облегната на перилото. Студеният метал й създаваше усещане за спокойствие.

Матия слезе по стълбите, обкръжен от онзи половин метър дистанция, която не се осмеляваше да наруши никой, освен Денис. Косата му беше черна и разрошена, с големи къдрици, които покриваха челото му почти до очите. Гледаше къде стъпва и слизаше, като държеше гърба си леко извит назад. Аличе го извика веднъж, но той не се обърна. Извика името му по-силно и тогава той вдигна глава. Поздрави я смутено, после отново погледна в посока към изхода. Аличе си проби път между другите ученици и го настигна. Хвана го за ръката и Матия се стресна.

— Трябва да дойдеш с мен — каза му.

— Къде?

— Трябва да ми помогнеш да направя нещо.

Матия се огледа нервно наоколо, търсейки някаква надвиснала опасност, и възрази:

— Баща ми ме чака отвън.

— Ще те почака. Трябва да ми помогнеш. Сега — настоя Аличе.

Матия изпухтя. После каза:

— Добре.

Така и не можа да си обясни защо прие.

— Ела насам.

Аличе го хвана за ръка, както на купона във Виола, и този път пръстите му инстинктивно се затвориха около нейните.

Измъкнаха се от тълпата ученици, — Аличе вървеше бързо, сякаш бягаше от някого. Шмугнаха се в празния коридор на първия етаж. Отворените врати на класните стаи създаваха усещане за изоставеност.

Влязоха в дамската тоалетна. Матия се поколеба. Щеше да каже, че не може да влиза там, но после се остави да бъде повлечен. Когато Аличе го вкара в една от кабините и заключи вратата, бяха толкова близко един до друг, че краката му започнаха да треперят. Свободното пространство, оставено от турската тоалетна, представляваше тънка ивица от плочки и четирите им крака едва се побираха върху нея. Имаше разхвърляни парчета тоалетна хартия, някои бяха полузалепени за пода.

„Сега ще ме целуне, помисли си Матия. Трябва и ти да я целунеш. Би трябвало да е лесно, всички знаят да го правят.“