Самотата на простите числа
- Автор: Джордано Паоло
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-788-5
- Переводчик: Ния Филипова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Самотата на простите числа». Краткое содержание книги:
— Истината или се осмеляваш? — попита го Виола.
Денис срамежливо поклати глава, за да покаже, че на него не му се играе на тази игра. Виола вдигна очи към небето и после открехна хладилника, принуждавайки го да се наведе на една страна, за да може вратата да се отвори. Извади бутилка с водка праскова и отпи една глътка, без дори да й хрумне да си вземе чаша. После му я подаде със заговорническа усмивка.
Денис вече се чувстваше замаян и леко му се повдигаше. Уискито му бе оставило горчив вкус някъде между носа и устата, но в начина на държане на Виола имаше нещо, което не му позволяваше да й противоречи. Взе бутилката и отпи. После я подаде на Джада Саварино, която я хвана жадно и започна да се налива, все едно че беше фанта.
— Е, какво реши? Истината или се осмеляваш? — повтори Виола. — Ако не кажеш, ще изберем ние!
— Не ми харесва тази игра — възпротиви се Денис не особено убедително.
— Мм, ти и приятелят ти сте наистина много досадни — каза тя. — Тогава ще избера аз. Истината. Да видим сега.
Приближи показалец до брадичката си и с поглед обрисува кръг върху тавана, правейки се, че мисли.
— Реших — възкликна тя. — Трябва да кажеш коя от нас ти харесва най-много.
Денис смутено сви рамене.
— Не знам — каза той.
— Как така „не знам“? Поне една би трябвало да ти харесва!
Денис си каза, че на него не му харесва нито една от четирите, че иска само да се махнат оттук и да му позволят да се върне при Матия. Защото му оставаше само още един час да бъде с него и да го наблюдава и през нощта. В тези часове обикновено не можеше да прави друго, освен да си го представя как спи в стаята си и да се пита какъв ли цвят са завивките му.
„Ако избера една, ще ме оставят на мира“, помисли си веднага след това.
— Тя — посочи Джулия Миранди, защото му изглеждаше най-невинна.
Джулия приближи ръка до устата си като някоя току-що номинирана за кралица на бала. Виола закриви уста на една страна. Другите започнаха да се смеят просташки.
— Чудесно — каза Виола. — А сега идва и задачата.
— Не, това беше достатъчно — запротестира Денис.
— Наистина си досаден. Обграден си от четири момичета и нямаш дори и малко желание да поиграеш. Не е нещо, което ти се случва всеки ден.
— Сега е ред на друг.
— Аз обаче казвам, че пак е твой ред. Трябва да си изпълниш задължението. Вие какво ще кажете?
Другите кимнаха с жаден поглед. Бутилката отново беше в ръцете на Джада, която се наливаше на равни интервали, сякаш искаше да я изпразни, преди другите да разберат.
— Разбра ли? — попита Виола.
Денис избоботи.
— Какво трябва да направя? — попита, вече примирил се.
— Мм, имайки предвид, че съм много възпитана домакиня, ще ти възложа твърде приятно задължение — каза загадъчно Виола.
Другите три я гледаха хипнотизирано в устата, жадни да разберат какво ще е новото мъчение.
— Трябва да целунеш Джулия.
Джулия почервеня. Денис почувства присвиване на стомаха.
— Ти полудя ли? — каза Джулия скандализирано, но може би се преструваше.
Виола разтърси рамене с маниера на капризно момиченце. Денис поклати отрицателно глава два-три пъти.
— Каза, че ти харесва, нали?
— И ако не го направя? — попита Денис.
Виола изведнъж стана сериозна и го погледна право в очите.
— Ако не го направиш, ще трябва отново да избереш истина. Би могъл да ни поговориш за твоя приятел например.
В светлите й и проницателни очи прочете всичко онова, което винаги бе считал за невидимо. Вратът му се вдърви.
Обърна се към Джулия Миранди. Като държеше ръцете си отпуснати встрани, протегна лицето си към нейното. Стисна очи и я целуна. После се опита да се дръпне, но Джулия му задържа главата, слагайки ръка на тила му. После със сила напъха езика си през стиснатите му устни.
Денис почувства в устата си вкуса на слюнка, различна от неговата, и това го отврати. Докато се целуваше за първи път, отвори очи точно навреме, за да види, че Матия влиза в кухнята ръка за ръка с куцото момиче.
15.
Другите забелязаха първи това, което Аличе и Матия щяха да разберат след още доста години. Влязоха в стаята, като се държаха за ръка. Не се усмихваха и погледите им бяха отправени в различни посоки. Въпреки това изглеждаше така, сякаш телата им преливат едно в друго чрез сплетените им ръце и пръсти.