Петото евангелие

— Какво изобщо си търсил в Кастел Гандолфо?

— Уго ми се обади и помоли за помощ.

— Как отиде там?

— С шофьор от автомобилната служба.

Лучио цъка с език. Автомобилната служба му е подчинена, но обикновените свещеници нямат право да я ползват, а от племенника на шефа се очаква да бъде безукорен.

— Вуйчо, чувал ли си някой да е успял да мине през портата на Кастел Гандолфо? — питам. — Или тук?

— Категорично не.

— Откъде някой ще знае номера на апартамента ни?

— Щях да попитам същото.

През отворената врата виждам как Диего поднася на Петрос портокалов сок в кристална чаша. Петрос се дръпва уплашено, защото миналата година строши една тук. Монахините половин час събираха стъкълцата, застанали на колене. Ядосано измервам Диего с поглед, задето не си спомня.

— Така — продължава Лучио, — има още един проблем, който ви повиках да обсъдим. За жалост, изложбата на Ногара трябва да претърпи промяна.

— Какво?! — избухва Симон.

— Куратора ми го няма, Симон. Не мога да изложа експонатите му без него. За някои от залите дори не е ясно кое къде трябва да бъде окачено.

Брат ми се надига от мястото си и казва почти истерично:

— Не можеш да го направиш. Това му струва живота.

Тихо казвам на Симон, че след случилото се миналата нощ може би е уместно да има промяна или отлагане.

Лучио потупва една счетоводна справка с костеливия си пръст.

— Имам четиристотин покани за откриването. И дума не може да става за отлагане. В момента, тъй като Ногара не завърши подреждането на последните няколко галерии, въпросът е не толкова да се отложи изложбата, колкото как да се подреди. Затова бих искал да обсъдя възможността, особено с теб, Александрос, да я организираме по-скоро около ръкописа, отколкото около плащаницата.

Със Симон сме силно заинтригувани.

— „Диатесарон“ ли имаш предвид? — питам аз.

— Не — отсича Симон, — категорично не.

Лучио не му обръща внимание. Като никога единствено моето мнение има значение.

— Как изобщо е възможно? — питам.

— Реставраторите са готови с книгата — казва Лучио. — Хората искат да я видят. Ще я изложим във витрина и ще им я покажем. Оставям подробностите на теб.

— Вуйчо, не можеш да запълниш десет галерии с един-единствен ръкопис.

Лучио изсумтява.

— Може, ако махнем подвързията. Всяка страница ще бъде изложена отделно. Вече съм направил няколко големи фотоса за стените. Колко страници са общо? Петдесет? Сто?

— Вуйчо, това е може би най-древното подвързано евангелие, открито досега.

Лучио махва пренебрежително.

— Хората от лабораторията по реставриране знаят как да се оправят с такива неща. Ще направят каквото ни е нужно.

Преди да успея да откажа, Симон стоварва длан върху бюрото на Лучио.

— Не — категорично отсича той.

Всичко застива. Приканвам с поглед брат ми да седне. Лучио повдига едната си рунтава вежда.

— Извинявай, вуйчо — подема Симон и прокарва ръка през косата си. — Аз… съм разтърсен от смъртта на Уго. Но ако се нуждаеш от помощ, за да довършиш изложбата, мога да ти кажа онова, което трябва да знаеш. Той ми разказа всичко.