Страна на сенките
- Автор: Ноэль Алисон
- Серия: Immortals #3
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: СофтПрес
- ISBN: 978-954-685-853-5
- Переводчик: Яна Маркова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Страна на сенките». Краткое содержание книги:
Решена да се пребори с това проклятие, Евър се отдава на усърдно изучаване на магията и неочаквано получава помощ от мистериозния зеленоок Джуд. И макар с Джуд да се познават отскоро, Евър го чувства подозрително познат и близък. Въпреки безспорната си вяра в Деймън, Евър се усеща опасно привлечена към Джуд, който има магическа дарба и пази миналото си в тайна.
Евър винаги е вярвала, че Деймън е нейната вечна половинка… и продължава да го вярва. Но когато Деймън се отдръпва, за да я спаси от мрака, надигащ се в душата му, Евър все по-силно се привързва към Джуд и това поставя на изпитание любовта й към Деймън по-силно от всякога.
Взема от мъничкия хладилник бутилка еликсир и налива от нея във фина кристална чаша, която ми предлага. Аз обаче само поклащам глава в знак на отказ. Той я отнася до дивана, отпуска се на него и я поставя на коляното си:
— Допускам, че не си се отбила посред нощ, само за да се насладиш на новото ми обзавеждане. Тъй че, ако обичаш, каква е целта на визитата ти?
Насилвам се да го погледна право в очите, без да потръпвам, да се мръщя или да издавам с каквото и да било друго нервността и слабостта си. Напълно съм наясно, че ситуацията може да се промени за секунди и от интересен гост да се превърна в неустоима плячка.
— Дойдох да сключим примирие — застанала съм нащрек и внимателно следя реакцията му, но засега той просто ме гледа изпитателно. — Нали се сещаш, спиране на огъня, заравяне на томахавката, мирно споразуме…
— Моля те! — той махва с ръка — Спести ми определенията, скъпа. Мога да го назова на двайсет езика и още четирийсет диалекта. А ти?
Свивам рамене. Знам, че имам късмет, задето изобщо успях да кажа нещо. Гледам го как разклаща напитката си. Червената течност блести меко, докато се спуска по стените на чашата и пречупва светлината в цветовете на дъгата.
— И какво точно примирие търсиш? Би трябвало да знаеш как стават тия работи. Нямам намерение да ти давам каквото и да било, освен ако и ти не ми дадеш нещо.
И с усмивка потупва мястото до себе си, като че ли наистина бих седнала там.
— Защо го правиш? — питам, неспособна да сдържа раздразнението си. — Изглеждаш сравнително добре, безсмъртен си, притежаваш всички дарби, които вървят с безсмъртието — с две думи, сигурна съм, че можеш да имаш всяка, която поискаш, защо така упорито продължаваш да тормозиш мен?
Той отмята глава и се разсмива, а смехът му е толкова силен, че буквално изпълва стаята. Когато се успокоява достатъчно, за да ме погледне отново, натъртва:
— Сравнително добре, а? — поклаща глава и отново се изсмива, след което оставя чашата си на масата и вади златна ножичка за нокти от инкрустирана с диаманти кутийка. — Сравнително добре — продължава да мърмори тихичко, докато си оправя ноктите.
После отново съсредоточава вниманието си върху мен:
— Обичта, разбираш ли — именно това е причината. Аз мога да имам всичко, което поискам. Всичко и всеки — или всяка. Толкова е лесно. Прекалено лесно! — той отново се връща към заниманието си, а аз започвам да се чудя дали ще каже още нещо, толкова погълнат изглежда от него. — Става твърде скучно след първите сто и нещо години. И макар ти самата да си прекалено нова, за да разбереш в момента, някой ден ще осъзнаеш каква огромна услуга съм ти направил.
Поглеждам го намръщена, защото изобщо не мога да схвана какво има предвид. Услуга? Ама той сериозно ли говори?!
— Сигурна ли си, че не искаш да седнеш? — махва с ножичката към един тапициран стол вдясно от мен. — Като настояваш да стърчиш права, излиза, че съм ужасен домакин. Освен това изглеждаш страшно привлекателна така. Малко… недоспала и болнава, може би, но много секси въпреки това.
Той така присвива очи, че заприличва на котка, току-що подушила мишка. Устните му лекичко се разделят и езикът му се плъзва по тях. Аз обаче продължавам да стоя на мястото си и да се преструвам, че нищо не съм видяла. За Роман всичко е игра. Ако се съглася да седна на предложеното от него място, това ще е равносилно на признание, че съм загубила. Но и да стоя и да гледам как езикът му навлажнява устните му, а погледът му се застоява на места, мисълта, за които ме кара да потрепвам вътрешно, също не прилича особено на победа.
— Явно си дори по-откачен, отколкото си мислех, щом смяташ, че си ми направил услуга — процеждам с дрезгав глас, който съвсем не звучи сигурно и силно, както ми се иска. — Напълно луд! — добавям и съжалявам в момента, в който го изтърсвам.
Роман обаче само свива рамене. Изобщо не е впечатлен от избухването ми и отново се захваща с ноктите си:
— Вярвай ми, това е повече от услуга, скъпа. Дадох ти цел. Резон детр, както казват, причина да съществуваш — той ме поглежда с вдигнати вежди. — Кажи ми, Евър, не си ли напълно обсебена от идеята да намериш средство, което да ти позволи да консумираш връзката си с Деймън? Не си ли напълно отчаяна, след като си сметнала за добра идея да дойдеш тук?
Отново преглъщам със затруднение и продължавам да го гледам втренчено. Страшна глупачка съм. Трябваше да послушам Деймън. Не трябваше да идвам.