9-те скорпиона
- Автор: Ливайн Пол
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Кузманова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «9-те скорпиона». Краткое содержание книги:
— Владетелят, а не собственото ни съзнание определя правилата.
Тя леко се усмихна и наклони глава. В други условия това би било опит за флирт, но в този миг, насред полемиката между Кромуел и Чарлз I, разговорът бе просто интелектуално предизвикателство.
— Мисля, че влагате обратния смисъл. Ние, хората…
— Да променим фразата — прекъсна го тя. Вече бе в свои води, бе готова да спечели или да загуби спора, в зависимост от обстоятелствата.
Той се разсмя и продължи:
— Хората предоставят на правителството своите правила, но тези правила произлизат от естествените закони. Да вземем Десетте Божи заповеди — не убивай, не лъжесвидетелствай.
„Не прелюбодействай.“
Наблюдаваше как съдията, нейният съдия, крачи из кабинета си по сцена, много по-малка от онази в Кеймбридж. Притежаваше ентусиазма на младеж и мъдростта на философ, без да се споменава за тялото му на атлет и приятното изражение на човек, който намира света за забавен.
„Дяволски отровна комбинация. Ех, само ако не беше женен и не ставаше дума за работа.“
Труит продължи да атакува Хобс заради възгледите му, че правителството може да предписва официалната религия и да осъжда всичко друго, което е грешка.
— Грешка, която съдът единодушно одобрява през 1892 година — каза той и тъжно поклати глава. — Произнася се, че властта има правото да забрани съществуването на други религии, освен християнството. Четири години по-късно съдът издава закон, с който се забранява на негрите да се возят в един и същи вагон с бели. Решението е погрешно, защото променя естествения закон, определен с нашата конституция. Според Калвин гражданите устояват на неморалните подбуди, защото господарят е задължен да следва естествения закон.
— А кой определя какво обхваща естественият закон? — попита Лайза. — През 1870 година Върховният съд постановява, че съгласно закона на Създателя на жените се забранява да стават адвокати. Наскоро един луд от Флорида каза, че Бог му е наредил да убие лекар, който прави аборти. Има ли той правото да игнорира вторичния в този случай закон на правителството?
— Не, защото най-естественият закон е да не се убива.
И така, те продължаваха да говорят, учител и ученик, съдия и адвокат, мъж и жена. Пътуваха през вековете на вълшебното килимче на общите си познания. Труит отбеляза, че „дареният с някакви права от Създателя“ е израз на Калвин, а Лайза отвърна, че „присвояването на нещастие“ е от Хобс. Беше се съсредоточила и бе готова да впечатли съдията с ерудицията и знанията си по теми, които го интересуваха, както бе разбрала от проучванията си.
„Справям се. Мисля, че ме харесва.“
Труит отново седна и разговорът продължи още четиридесет минути. Лайза навлезе в популярната култура. Спомена романи, които са я развълнувани, филми, които са я впечатлили. Сподели каква рокмузика харесва, като песните бяха неизменно от младостта на Труит. Насочи се към американския мюзикъл и изрази учудването си, че вече не се пишат песни в стила на „Момчета и кукли“. Той се съгласи с нея и й разказа как преди сто години бил участвал в едно шоу в колежа.
— Сигурно сте били невероятен Скай Мастерсън.
— Всъщност бях Големия Джил.
— Не! — престори се тя на изненадана.
Вече бе видяла снимка на младия Сам в годишника, мускулест в гангстерския си костюм на тънки райета, с преувеличено широки ревери и достатъчно големи подплънки за раменете. Бе вдигнал с едната си ръка Скай Мастерсън за реверите и го държеше на две стъпки от пода.
— Наистина си мислех, че водещото у вас е романтичното. — Лицето й доби цвета на косата й. — Нямах предвид, че… — Колкото повече се запъваше, толкова по-червена ставаше. Този трик се постигаше лесно: задържаш дъха си или поне не вдишваш, докато говориш. — … Съжалявам, искам да кажа… ако съм казала нещо не на място…
— Не, всичко е наред. Просто бях най-едрият в университета. Можех да взема ролята на Големия или да влача декори по сцената.
Лайза бързо възвърна самообладанието си, което фактически не бе губила. Ефектът бе репетиран пред огледалото. „Щастие е да си жена.“ Струваше й се, че ако се държи съвършено, ще изглежда нагласено. Така моментното й смущение изпълни едновременно две цели — представи се като човек с нормални слабости и в същото време му показа, че го намира за привлекателен.
„Харесвам я — помисли си Сам. — Тя е блестяща и красива, интересна и образована, но над всичко е това, че я харесвам. Би било хубаво да работим заедно. Само да не беше така сексапилна!“