Обсадата на мрака

Не, аз не споря с онези, които твърдят, че са срещнали божество, въплътено в материално тяло, защото те не разбират, че самото му присъствие обезсмисля и обезценява вярата. Та нали ако истинските богове бяха толкова осезаеми и достижими, ние нямаше да бъдем същества със свободна воля, поели по пътя към извечната истина, а просто стадо овце, нуждаещи се от напътствията на пастира и неговите кучета, немислещи и непознати същинската вяра.

Невидимите напътствия съществуват, разбира се. Не така осезаеми, ала не по-малко истински, те могат да бъдат открити в онова, за което сърцето ни нашепва, че е добро и справедливо. Начинът, по който реагираме на чуждите постъпки, е най-вярното мерило за истинската стойност на собствените ни дела и, ако се нуждаем от недвусмислена проява на своя бог, от веществено доказателство, за да поемем по правилния път, то значи сме най-недостойни окаяници.

Смутно време? О, да! Дори нещо повече, ако решим да повярваме на разказите за всички тези божествени въплъщения, крачещи по белия свят в облик, подобен на нашия. Защото истината е една, постоянна и неизменна, и самата й природа прави тези многобройни (и така различни) прояви невъзможни.

Еднорогът не беше Миелики, ала в същото време беше. И аз убедено мога да кажа, че съм се докосвал до своята богиня. Не, не в някаква материална форма, нито в тялото на еднорога, а с начина, по който съм избрал да живея. Миелики е моето сърце. Аз следвам повелите й, защото те са същите като повелите на съвестта ми. Следвам я, защото Миелики е онова, което наричам истина.