Островът на изкушението

Взеха един остър завой, после още един и започнаха да се изкачват. Пътят стана стръмен. Лори свали прозореца и вдиша с пълни гърди от непознатия въздух. Щурците я посрещнаха с вечерна песен. Лъхаше на море.

Беше прелетяла през цял океан и прекосила половината свят. Четирийсет и осем часа не спря да мисли за спасителя си. Затвореше ли очи, виждаше лицето и ръцете му, кожената гривна, грозния белег на горната устна. Случилото се между тях беше като сън или измислен разказ — непознатият сякаш бе герой от любимите й романи. Каква целувка, каква страст… Кой беше този неустоим мъж? Защо й се беше притекъл на помощ?

Срамът току нахлуваше в розовата аура на горещия спомен. Чувстваше се гузна, защото не се съгласи да излъже и да спаси Рико с фалшиво алиби, а и защото беше нарушила клетвата си и му беше изневерила. Имаше чувството, че е загърбила всичките ценности, които я ръководеха вече седемнайсет години. За пръв път се беше отдала изцяло на чувствата си и беше проумяла, че важните принципи в живота й нито веднъж не я бяха дарили със задоволство и щастие. Това ново, шеметно усещане я окриляше и водеше към непознати хоризонти.

Кой беше този непознат? Кой?

Лори опипа с палец пръстена, който Рико й беше дал. Сякаш беше изминал цял век и сякаш ставаше дума за друга Лори…

Минаха покрай сгушена в полите на планината църква в червено и бяло. Фаровете я окъпаха в златиста светлина и я оставиха в прегръдките на нощния мрак. Край пътя имаше кутия, осветена от самотна, мъждукаща свещица: олтар в памет на загинало дете, паднало от ръба на пропастта. Колата криволичеше по острите завои, катереше се по-нависоко и по-нависоко и монотонното й бръмчене унасяше Лори.

Когато се събуди, луната сияеше в центъра на небето. Таксито трополеше по черен, чакълест път. Наоколо цареше пустош. От двете страни се редяха овощни градини и крайпътни дървета, чиито клони им махаха. След малко съзря силуета на бабината къща с маслиновата горичка отстрани. Единствената светлина идваше от мъждивата крушка на верандата.

Лори благодари на шофьора на испански и взе багажа си. Червените стопове изчезнаха надолу по пътя и тя се заслуша в тишината.

Откъм къщата не долиташе никакъв звук и когато почука на вратата, имаше чувството, че разбужда не само баба си, а и спящите хълмове. Най-сетне лампата светна. Към вратата се затътрузиха мудни стъпки, придружени от тихичко скимтене.

Вратата изскърца и отвътре изхвърча малко кученце, което отърка влажната си муцуна в краката й.

— Пепе! Бързо вътре! Ах, ти! — извика старицата.

Лори потупа кученцето по главата, а то подуши коленете й. Лицето на Корасон беше бледо и набръчкано от времето и преживените загуби. Обличаше се само в черно, откакто съпругът й, дядото на Лори, беше починал преди петнайсет години. Дори под смътната светлина на верандата си личеше, че очите й искрят от щастие.

— Лориана! Querida, миличка моя! — Протегна ръце с насълзени от емоции очи.