Пръстът, който те сочи [bg]

Вече знаех, че попадналата при мен книга, е същият онзи том на Ливий, издирван от Уолис и Кола, който бе ключ за шифрованите писма, предадени ми от Джак Престкот. Ала да се ориентирам в този тайнопис, се оказа нелека задача и като разказвам за успеха си в нея, в никой случай не желая да омаловажа или подкопая постиженията на доктор Уолис.

Отначало се поколебах и не само защото бях сигурен, че така придобити знания няма да ми донесат нищо добро; събитията от неотдавнашните дни още ме гнетяха и месеци наред бях в потиснато и вяло състояние. Както ми е присъщо, подирих утеха сред книгите и документите си, четях и водех бележки с несдържано настървение. Действията на отдавна починали хора внасяха успокоение в душата ми и се превърнах почти в отшелник, с което — както си дадох сметка с бегъл интерес — затвърдих непоколебимо репутацията си на странна птица. Струва ми се, че поначало съм бил смятан за невъзпитан чудак с лош характер и раздразнителен, кисел нрав, но аз не го подозирах. Сега това действително е така: аз съм мъртъв за света и с далеч по-голямо увлечение си беседвам с отдавна умрели хора, отколкото с живите. Не намирайки си място в настоящето, търся убежище в миналото, тъй като само там мога да изразя чувствата, които съм неспособен да споделя със съвременниците си, защото не им е известно каквото аз знам и видях.

Малко неща ме отвличаха от книгите и бях дотолкова безразличен към общуването с хора, че почти не забелязах как се топи кръгът ми от близки познати. Лоуър постепенно прехвърли практиката си в Лондон и постигна такъв успех (под покровителството на Кларендън и благодарение на смъртта на много сериозни съперници), че получи пост в двора и вече се гордееше не само с прекрасна къща, но и с карета със семеен герб на вратичката — за което бе порицаван от хора, намиращи го за дръзко самохвалство. Но това ни най-малко не му навреди, богатите благородници обичат да бъдат лекувани от състоятелни хора със сходен на техния произход. Плати зестрите на сестрите си и възстанови позициите на семейството си в Дорсет, с което си спечели широко одобрение. И въпреки че публикува своя труд за мозъка, никога повече не проведе сериозни изследвания. Всичко, смятано от него за истински благородно, самото търсене на знания посредством експерименти, бе изоставено за сметка на стремежа към материални блага. Изглежда единствен аз схващах горчивината на ситуацията му — че онова, което светът броеше за успех, в съзнанието на Лоуър бе празно пилеене на сили и провал.

Господин Бойл също замина за Лондон и мисля, че до края на живота си само два пъти се върна в Оксфорд. Невъзможно би било човек да си представи по-голяма загуба за града, защото макар никога да не бе принадлежал към университета, присъствието му го озаряваше и му донесе известност. Със заминаването си той отнесе славата със себе си, а в Лондон постоянно я умножаваше с безкраен поток от находчиви изобретения, гаранция, че името му ще се помни вечно.