Пръстът, който те сочи [bg]

Разпита ме изискано и съчувствено за погребението на Ан Блънди и аз му разказах колкото сметнах за уместно. Изглеждаше удовлетворен, че парите му са отишли за добро дело, и изрази съжаление, задето Лоуър се бе държал така зле.

— Изглежда сте се съвзели от смъртта на момичето — отправи ми проницателен поглед. — Радвам се за вас. Знам, че не е леко. Трудно е да изгубиш толкова важен в живота ти човек, както тя бе във вашия и брат ми в моя.

Поговорихме за тези неща и отец Андреа прояви такова разбиране и сърдечност, че дори без да знае за всичко случило се, успя да ми даде утеха за загубата и облекчение за самотата ми, за която със сигурност бе съдено да стане моя съдба. Беше добър човек и добър свещеник, макар и папист, и се смятах за щастливец, че съм го срещнал, защото такива хора са рядкост. Трудно е да бъдеш лекар на тялото и макар че мнозина са тези, които се опитват, малцина притежават умението и състраданието да го правят както трябва. А колко ли по-трудно е да лекуваш души, да насочиш страдащ към спокойствие и примирение. Но отец Андреа го можеше. Когато приключихме и на мен не ми останаха повече въпроси, а на него — утешения, уверих го колко високо оценявам съчувствието му и реших да му дам нещо в замяна.

— Известно ми е защо дойдохте в Оксфорд — казах и той рязко се обърна да ме погледне в лицето. — Пишели сте си със сър Джеймс Престкот и след смъртта му вашите писма са били изгубени. Биха нанесли немалка вреда на делото на вашата вяра в тази страна и сте искали да си ги върнете, за да не им бъде дадена гласност. Ето защо претърсихте дома на Блънди.

— Вие знаете за това? — Той присви очи. — Значи ви е известно къде са.

— Не е нужно да се тревожите за тях. Давам ви дума, че никой никога няма да ги види и ще бъдат унищожени.

Забелязах колебанието му, но той разбираше, че няма избор и че трябва да се радва на небивалия си шанс.

След кратка пауза кимна.

— Това е всичко, за което бих помолил.

— Ще го получите. А сега трябва да си вървя.

Той слезе с мен по стълбите, като с всяко стъпало възвръщаше маскировката си и докато горе ме бе благословил като свещеник, на улицата ми се поклони като джентълмен, преди всеки да поеме в своята посока.

— Вероятно никога няма да дойдете в Рим, господин Уд — каза ми с усмивка. — Не сте любител на пътешествията. Жалко, защото бихте го намерили невероятен град, пълен с историци и антиквари, които също толкова биха се радвали на компанията ви, колкото и вие — на тяхната. Ако все пак ви обземе желание да попътувате, пишете ми и ще ви устроя великолепно посрещане.

Благодарих му, поклонихме се един на друг за последен път, а аз си тръгнах и вече никога не го видях.