Съдбата на Шута
- Автор: Хобб Робин
- Серия: Шутът и убиецът #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Съдбата на Шута». Краткое содержание книги:
Убиец, шпионин и майстор на Умението, Фицрицарин вече е твърдо установен в кралския двор в Бъкип. Заедно с принц Предан, наставника си Сенч и слабоумния, но надарен с огромен талант в Умението Шишко, Фиц се опитва да помогне за изпълняването на мисия, която би могла да осигури мира между Шестте херцогства и Външните острови и да спечели за Предан ръката на нарческа Елиания. Нарческата е поставила на принца немислима задача — да обезглави дракон, скован в ледовете на остров Аслевял. Но не всички кланове от Външните острови подкрепят опитите да се посегне на почитания им защитник. Дали зад искането на нарческата не се спотайват някакви тъмни сили? И може ли Фиц да разкрие загадките навреме, за да спаси съюза — и света?
Сложно, изпълнено с атмосфера приключение с множество изненади, печелившо съчетание от силни герои и пъстроцветни общности.
— Ще му предам. Но трябва да ида при него.
— Кога го видя за последен път?
— Вчера.
— Аз пък не съм те виждала от шестнайсет години. Може да изчака реда си.
— Но той не е добре.
Търпение тресна чашката си в чинийката.
— И аз не съм добре! — възкликна и по лицето й отново потекоха сълзи.
Лейси я потупа по рамото и каза:
— Не винаги е с ума си. Особено когато е уморена. Пристигнахме сутринта. Казах й, че трябва да почива, но тя поиска да подиша чист въздух в градината.
— И какво лошо има в това? — остро попита Търпение.
— Нищо — побързах да отговоря. — Абсолютно нищо. Ела. Ела да си легнеш, а аз ще седна до теб и ще почна да ти разказвам. Като заспиш, ще изляза и утре ще дойда пак да продължа. Шестнайсет години не могат да се разкажат за един час, нито дори за ден.
— За да разкажеш шестнайсет години, ще ти трябват поне още толкова — отсече Търпение. — Хайде, помогни ми. Още съм схваната от пътуването, нали разбираш.
Облегна се на ръката ми и я заведох до леглото. Тя седна със стон и когато пухеният дюшек се огъна под нея, измърмори:
— Много е меко. Никога не съм могла да спя в такова нещо. Какво, да не съм някаква квачка? — Легна и докато й помагах да вдигне краката си на леглото, отбеляза: — Да знаеш, съсипа ми изненадата. Дойдох тук, готова да извикам внучката си, да й разкрия, че и в нейните вени тече благородническа кръв, и да й предам някои неща на баща й. Ох, помогни ми да се събуя. Кога краката ми отидоха толкова далеч от ръцете?
— Ти си боса. Май си остави пантофите в градината.
— И кой е виновен за това? Да ни стряска така. Ха, чудно как не съм си забравила и главата там.
Кимнах и се въздържах да отбележа, че е обула различни чорапи. Търпение никога не се задълбочаваше в подробностите.
— За какви неща става въпрос?
— Вече няма значение. Щом си жив, смятам да ги задържа.
— И все пак?
— Уф. Една картина, която ми подари, не помниш ли? А когато умря, отрязах кичур от косата ти. Оттогава си го нося в един медальон.
Останах без думи. Търпение се надигна на лакът.
— Лейси, ела да полегнеш и ти. Знаеш, че не обичам да си далеч, когато ми потрябваш. Слухът ти не е като навремето. — Обърна се доверително към мен. — Дадоха й едно тясно легълце в стаичка, дето прилича по-скоро на килер. Бива, ако прислужницата ти е младо и тънко момиче, но едва ли подхожда за зряла жена. Лейси!
— Тук съм, мила. Не е нужно да викаш.
Възрастната прислужница застана от другата страна на леглото. Изглеждаше малко смутена от перспективата да си легне пред мен, сякаш мога да си помисля, че има нещо неприлично в това да споделя леглото на господарката си. Напълно я разбирах.
— Уморена съм — призна тя и седна. Беше взела шал, с който зави краката на Търпение.
Домъкнах един стол до леглото, обърнах го с облегалката напред и седнах.
— Откъде да започна?
— От това, че ще седнеш прилично! — И след като се подчиних, добави: — Не ми разказвай какво ти направи онзи гнусен претендент. Видях достатъчно по тялото ти и едва го понесох. Кажи ми как оцеля.
Замислих се за момент, после казах:
— Знаеш, че съм Осезаващ.
— Предполагах — призна тя. Прозя се. — И?
И започнах. Разказах й как потърсих убежище във вълка и как Бърич и Сенч ме върнаха в тялото ми. Разказах за бавното си възстановяване и за посещението на Сенч. Помислих си, че е задрямала, но когато понечих да стана, тя рязко отвори очи.
— Сядай — заповяда ми и след като се подчиних, ме хвана за ръката, за да не ми позволила се измъкна. — Слушам те. Продължавай.
Разказах й за заминаването на Бърич и за Претопените. Обясних й как Бърич е повярвал, че съм умрял, и се върнал при Моли, за да защитава нея и нероденото й дете. Разказах за дългото си пътуване от Бък до Трейдфорд и за Кралския кръг на Славен. Тя отвори око.
— Сега е градина. Засадих дървета и цветя от целите Шест херцогства, че и от по-далеч. Маймунски лози от Джамайлия, храст със сини игли от Островите на подправките. И чудесен куп билки точно в средата, където им е мястото. Ще ти хареса, Том. Ще ти хареса, когато дойдеш да живееш при мен.
— Сигурен съм, че ще ми хареса — казах, като гледах да не засягам въпроса къде точно смятам да живея. — Да продължавам ли, или искаш да поспиш? — Откъм Лейси се носеше тихо хъркане.
— Продължавай. Изобщо не ми се спи. Продължавай.
Но задряма насред разказа ми как се бях опитал да убия Славен. Поседях още малко, докато ръката й не се отпусна, след което станах.
Отидох на пръсти до вратата. Докато вдигах резето, Лейси се повдигна на лакът. Нищо й нямаше на слуха и заподозрях, че въпреки изкривените си пръсти още крие нож в ръкава си. Кимнах й и се измъкнах.