Съдбата на Шута
- Автор: Хобб Робин
- Серия: Шутът и убиецът #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Съдбата на Шута». Краткое содержание книги:
Убиец, шпионин и майстор на Умението, Фицрицарин вече е твърдо установен в кралския двор в Бъкип. Заедно с принц Предан, наставника си Сенч и слабоумния, но надарен с огромен талант в Умението Шишко, Фиц се опитва да помогне за изпълняването на мисия, която би могла да осигури мира между Шестте херцогства и Външните острови и да спечели за Предан ръката на нарческа Елиания. Нарческата е поставила на принца немислима задача — да обезглави дракон, скован в ледовете на остров Аслевял. Но не всички кланове от Външните острови подкрепят опитите да се посегне на почитания им защитник. Дали зад искането на нарческата не се спотайват някакви тъмни сили? И може ли Фиц да разкрие загадките навреме, за да спаси съюза — и света?
Сложно, изпълнено с атмосфера приключение с множество изненади, печелившо съчетание от силни герои и пъстроцветни общности.
Изобщо не предполагах, че Търпение е била толкова добре осведомена. А трябваше да се сетя. В дните след смъртта ми тя въртеше замъка Бъкип и бе създала значителна мрежа осведомители.
— Май малко бренди няма да ми се отрази зле — казах тихо.
Посегнах към гарафата, но Търпение ме плесна през ръката и викна сърдито:
— Аз ще налея! Виж го ти! Преструва се на мъртъв и изчезва от живота ми за шестнайсет години, а после преспокойно се появява и ще си налива от собственото ми бренди! Ама че нахалство!
Отвори гарафата, но ръката й трепереше толкова силно, че заплашваше да олее цялата маса. Взех я от ръката й и тя се разхълца. Докато наливах, вече хлипаше. Косата й, която и без това не търпеше дълго време прически, се беше разрошила. Кога бе успяла да побелее толкова? Коленичих пред нея и се насилих да я погледна в помътнелите очи. Тя скри лицето си с ръце и се разхлипа още по-силно. Внимателно свалих ръцете й.
— Моля те, повярвай ми. Изборът не беше мой, майко. Ако можех да се върна при теб, без да изложа на риск любимите си хора, щях да го направя. Знаеш го. А начинът, по който подготви тялото ми за погребението, спаси живота ми. Благодаря ти.
— Чуден момент да ме наричаш „майко“ след толкова години — изсумтя тя, после подсмръкна. — Бърич не разбира от нищо, освен ако не е с четири крака и копита.
Но ме хвана с мокрите си от сълзи длани, придърпа ме и ме целуна по челото. После ме пусна и ме изгледа сурово. Върхът на носа й бе много червен.
— Ще се наложи да ти простя. Еда знае, утре мога да се строполя мъртва, но колкото и да съм ти сърдита, не искам да изживееш остатъка от живота си и да съжаляваш, че съм умряла, преди да ти простя. Но това не значи, че ще престана да съм ти ядосана, нито пък Лейси. Заслужаваш си го.
Подсмръкна още по-силно. Лейси й подаде носна кърпичка и ме погледна укорително. Съвсем ясно виждах как годините са заличили границите между господарка и прислужница.
— Да. Заслужавам си го.
— Е, ставай тогава. Нямам желание да си кривя врата, докато те гледам да клечиш на пода. И откъде го измисли да се облечеш като страж? И каква е тази глупост да се върнеш в замъка? Нима не знаеш, че все още има хора, които с радост биха те видели мъртъв! Тук не си в безопасност, Том. Когато се върна в Трейдфорд, идваш с мен. Може би ще успея да те представя за градинар или за сина на някоя блудна братовчедка. Не че ще ти позволя да докоснеш растенията ми. Нищо не разбираш от цветя и градини.
Изправих се бавно. Не успях да се сдържа.
— Мога да ти помогна с плевенето. Знам как изглеждат невените дори и когато нямат цветчета.
— Ето! Видя ли, Лейси? Аз му прощавам, а той тутакси почва да ми се подиграва!
Внезапно закри уста, сякаш за да не се разхлипа отново. Сухожилията и сините вени изпъкваха на ръката й. Пое рязко дъх.
— Май ще си изпия брендито. — Вдигна чашата и отпи. Погледна ме над нея и очите й отново се напълниха със сълзи. Остави чашата и поклати глава. — Ти си тук и си жив. И аз не зная защо плача. Освен за тези завинаги изгубени шестнайсет години и за внучката ми. Как можа, негодник такъв! Разказвай. Разказвай какво толкова важно си правил, че не си успял да намериш време да се прибереш у дома.
И изведнъж всички толкова основателни причини да не съм отишъл при нея ми се сториха тривиални. Можех да намеря начин.
— Ако не бях дал болката си на каменния дракон, сигурно щях да намеря начин, колкото и да е рисковано — чух се да казвам. — Може би трябва да задържиш болката и загубата си, за да знаеш, че можеш да преживееш всичко, което ти стовари животът. Може би, ако не намериш място за болката в себе си, се превръщаш в страхливец.
Търпение плесна по масата и изохка от болка.
— Не ми трябват лекции по морал, а отчет. Без никакви извинения!
— Никога няма да забравя ябълките, които ми пускаше през решетките на килията. Двете с Лейси бяхте невероятно храбри да дойдете при мен в тъмницата и да застанете на моя страна, когато малцина други смееха да го направят.
— Престани! — възмутено изсъска тя и очите й отново се напълниха със сълзи. — Така ли обичаш да се развличаш напоследък? Като караш стари дами да плачат за теб?
— Не е нарочно.
— Тогава разказвай какво е станало с теб. От последния път, когато те видях.
— Милейди, бих го направил с най-голяма радост. И ще го направя, обещавам. Но когато ви срещнах, бях тръгнал на належаща задача. Трябва да я изпълня, докато още е светло. Пуснете ме и обещавам, че утре ще се върна и ще ви разкажа всичко.
— Не. Разбира се, че не. Каква задача?
— Спомняте ли си моя приятел Шута? Разболя се. Трябва да му занеса билки, храна и вино.
— Онова момче с клисавото лице? Винаги е бил болнаво дете. Ядеше твърде много риба, ако питаш мен. Само от това е.