Мусаши
- Автор: Йошикава Ейджи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Парпулов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мусаши». Краткое содержание книги:
Прекрасната Оцу, която вижда в Мусаши своя идеал за мъжество, го освобождава от мъчителното наказание, но той отново е заловен и затворен. Прекарва три самотни години, изучавайки класическата литература на Япония и Китай. И когато му връщат свободата, той отказва да заеме положението на самурай.
Постепенно осъзнава, че да следва Пътя на меча не означава да търси върху кого да стовари огромната си сила. Мусаши усърдно се усъвършенства, създавайки нечуваната дотогава техника на бой с мечове и в двете ръце. Броди надлъж и нашир, изправя се в двубои срещу майстори от много школи. Смята природата за свой върховен и най-суров наставник. Винаги надделява в схватките, но всъщност вижда в Изкуството на война само път и дисциплина, за да постигне висшите човешки добродетели.
— Твоята да бъде! Няма полза да се караме така. Да вървим.
Щом отново тръгнаха, Матахачи поднови своя недоволен монолог.
— Цялата тази работа е глупава. Вземаме кичур коса и го носим в селото да докажем, че сме изпълнили своето голямо призвание в живота. Онези селяци не са излизали от планините, та сигурно ще се впечатлят. Ох, как го мразя това село!
Той не само не беше загубил слабостта си към хубавото саке от Нада, красивите момичета в Киото и ред други неща, а и още вярваше, че градът е мястото, където ще му се усмихне щастието. Кой може да знае дали някой ден няма да се събуди сред всичко, което някога е желал? „Никога няма да се върна в онова досадно село“, зарече се безмълвно Матахачи.
Отново изостанала на доста разстояние, Осуги прати гордостта си на вятъра.
— Матахачи — обади се тя жално, — няма ли да ме поносиш на гръб? Моля ти се. Само за малко, а?
Той се намръщи и не каза нищо, обаче спря, за да го настигне. Тъкмо когато се изравняваше с него, до ушите им стигна ужасеният крясък, който бе стреснал Оцу и Джотаро. С израз на недоумяващо любопитство те останаха на място и напрегнато се заслушаха. След миг Осуги нададе стреснат вик, а Матахачи изведнъж се завтече към ръба на скалата.
— К… къде отиваш?
— Трябва да е нещо там долу! — отвърна той и се изгуби зад камъка. — Стой там. Аз ще видя кой е.
Осуги тутакси се съвзе от уплахата.
— Глупак! — извика тя. — Къде отиваш?
— Глуха ли си? Не чу ли онзи писък?
— Това с теб какво общо има? Връщай се! Връщай се тука!
Без да й обръща внимание, Матахачи бързо се провря до дъното на малката долчинка.
— Глупак! Тъпанар! — кресна тя.
Със същия успех можеше да лае по луната.
Матахачи пак й извика да стои на място, но бе толкова надолу, че Осуги едва го чу. „Сега какво?“, помисли си той и почна да съжалява за прибързаността си. Ако е сбъркал посоката, от която дойде викът, само губи време и сили.
Макар през листата да не проникваше лунна светлина, очите му постепенно свикнаха с тъмното. Попадна на една от многобройните преки пътеки, които насичаха планината източно от Киото и водеха за Сакамото и Оцу. Като тръгна покрай един поток с водопадчета и бързеи, намери някаква хижа, сигурно заслон за хора, които идват да ловят с копие планинска пъстърва. Беше много малка, за да побере повече от един човек и очевидно бе празна. Зад нея обаче Матахачи забеляза една свита фигура с белеещи се ръце и лице.
„Жена е“, помисли той доволно и се скри зад голям камък.
След няколко минути жената изпълзя иззад хижата, отиде до края на потока и загреба в шепа малко вода, за да пие. Матахачи пристъпи напред. Сякаш предупредена от някакъв животински усет, девойката се огледа крадешком и понечи да побегне.
— Акеми!
— Ох, уплаши ме!
В гласа й обаче имаше облекчение. Тя преглътна водата, която бе останала в гърлото й и дълбоко въздъхна.
След като я огледа от глава до пети, Матахачи попита:
— Какво се е случило? Какво правиш тук в този час нощем, облечена в дрехи за път?
— А къде е майка ти?
— Там горе.
Той махна с ръка.
— Обзалагам се, че е страшно ядосана.
— Заради парите ли?
— Да. Наистина съжалявам, Матахачи. Трябваше много бързо да тръгна и нямах достатъчно пари да си платя сметката, нито пък за път. Моля те, прости ми! Не ме карай да се връщам! Обещавам някой ден да върна парите.
Тя се просълзи.
— Защо са всичките тези извинения? А, ясно. Ти мислиш, че сме дошли да те хванем!
— О, аз не те виня. Дори да е било съвсем безразсъдно, аз все пак наистина избягах с парите. Ако ме хванат като крадец, надали, струва ми се, ще имам право да се оплаквам.
— Така би погледнала на това майка, но аз не съм такъв. Както и да е, те бездруго не бяха много. Щом наистина си имала нужда, аз с радост щях да ти ги дам. Не съм ти сърдит. Много по-любопитно ми е защо си тръгна така внезапно и какво правиш тук горе.
— Дочух какво си говорихте снощи с майка ти.
— О? За Мусаши ли?
— А-а, да.
— И съвсем отведнъж реши да идеш до Ичиджоджи?
Тя не отговори.
— Ох, забравих! — възкликна Матахачи, като си спомни с какво намерение слезе в долчинката. — Ти ли изпищя преди няколко минути?
Тя кимна и бързо надзърна уплашено към склона над тях. Като се увери, че там няма нищо, разказа как прекосила потока и се катерела по някаква стръмна скала, когато вдигнала поглед и върху един голям камък зърнала привидение с изключително зъл вид. Гледало към луната. Тялото му било като на джудже, но лицето, женско лице, било зловещо бяло, с уста, цепната от едната страна до ухото. То сякаш й се хилело нелепо и й изкарало ума от страх. Преди да дойде на себе си, вече се било скрило в долчинката.