Младите лъвове [bg]

— Как смяташ, опасно ли е да останем? — обърна се към Майкъл младият войник с бледото лице.

— Като в гостната стая вкъщи! — отвърна Майкъл. — Как, дявол да го вземе, бих могъл да зная?

— Аз просто питах, така… — укорително добави младежът.

— Не ми харесва това — рече войникът с шведския акцент, като се взря нататък по улицата. — Никак не ми харесва. Никой няма право да ни заставя да седим сами тука, край тая проклета рекичка.

— Ники — каза Майкъл на Стелевато, — обърни джипа и го остави на шосето така, че ако се наложи, да можем да офейкаме веднага.

— Какво, уплаши ли се? — подхвърли Кийн, като се наведе към Майкъл.

— Слушай, генерал Патън61 — отвърна Майкъл, като се стараеше да прикрие раздразнението си, — когато ни потрябва човек за героичен подвиг, ще повикаме тебе, бъди спокоен! Ники, обърни джипа.

— Бих предпочел да съм сега у дома си — промърмори Стелевато, но се качи в колата и я обърна в противоположна посока. После извади автомата си от обичайното му място под предното стъкло и духна веднъж-дваж върху цевта.

— Какво ще правим, момчета? — попита Кийн и опипа нетърпеливо с големите си изпоцапани ръце карабината си. Майкъл го погледна с омраза. Дали брат му не е получил „“Почетния медал на Конгреса" просто заради глупостта си?" — помисли си той. После рече гласно:

— Ще останем тука и ще чакаме.

— Кого ще чакаме? — настоя Кийн.

— Полковник Павоне.

— Ами ако не дойде? — упорстваше Кийн.

— Тогава ще решим нещо друго… Днес ми провървя — рече отривисто Майкъл. — Кой знае колко нови решения ще трябва да взема, докато се мръкне!

— Аз мисля, че трябва да пратим Павоне по дяволите — заяви Кийн — и да вървим право към Париж. Би Би Си казва…

— Зная какво казва Би Би Си — прекъсна го Майкъл — и зная какво ще кажеш самият ти. Но аз казвам, че ще останем тук и ще чакаме.

Той се отдалечи от Кийн, седна на тревата и се облегна на ниската каменна ограда, която се простираше успоредно на потока. Двамата бронетанкисти го погледнаха колебливо, после се върнаха в окопа и се замаскираха грижливо с клоните. Стелевато опря автомата си о стената, легна на тревата и заспа. Изтегнат така, с ръце върху очите, младият италианец приличаше на мъртъв.

Кийн приседна върху един камък, извади бележник и молив и се зае да пише на жена си. Той й пращаше подробни доклади за всичко, което правеше, както и най-натуралистични описания на убитите и ранените, които срещаше по пътя си. „Нека знае какво става по света — сериозно обясняваше Кийн. — Ако разбере какво преживяваме, може би ще почне да гледа по-иначе на живота.“

Майкъл отвърна очи от човека, който искаше от три хиляди мили разстояние да промени мирогледа на своята студена съпруга. В далечината се виждаха незасегнатите от войната каменни къщи на града с техните закрити и неукрасени със знамена прозорци, които продължаваха да пазят своята тайна.