Пенрик [bg]

Идрене бълваше въпрос след въпрос:

— Какви ги вършиш, момче, трябвало е да стоиш далече от мен, вие двамата защо сте заедно и как стигнахте тук?

— С рибарска лодка — отвърна Икос, избрал да отговори на най-лесния въпрос. — От Лимнос.

— Тревожех се как ще влезем в Акилаксио незабелязано — вметна Пенрик, — но явно две големи риби тон са достатъчно извинение да хвърлиш котва навсякъде, без да ти задават въпроси. Уловихме ги по пътя. Изглеждат още по-големи в малка лодка, грамадни направо. Уплаших се, че ще ни потопят. Бях виждал такива само на пазарите в Лоди, но там не се мятаха.

— Спрели сте за риболов? — попита Идрене и вдигна вежди.

— Не — отвърна Икос. — Не спряхме. Рибите сами скочиха в лодката и издъхнаха в краката ни. Усмихнати.

Това… о, не беше шега. Нито сарказъм. Найкис и преди беше виждала тази ококорена физиономия по хорските лица, все едно са ги ударили с мокър парцал. Е, не с парцал, а с Пенрик.

— Момчетата останаха да продадат рибата — продължи Икос, — а ние тръгнахме напосоки из градчето, докато той не ви намери.

— Не беше напосоки — възрази Пенрик, — имаше си логика. Някаква. Какво стана с вас, разказвайте!

Скоро всички се настаниха — Идрене и Найкис на ръба на леглото, Пенрик на столчето, а Икос в краката на майка си, която току го галеше по главата, — и започнаха да разказват един през друг патилата си. Боша се беше облегнал на стената със скръстени ръце и слушаше мълчаливо, на моменти с изострено внимание. Май не му стана приятно, когато Пен разказа за срещата си със сестра му Хекат и за даденото обещание, че Боша ще ѝ обясни всичко при следващото си посещение.

— Прецених, че рискът е малък — добави Пен, което не оправи нещата.

Боша се оттласна от стената да отвори на слугинята, взе подноса с вечерята и поръча още храна, съвсем предвидливо, защото двамата мъже се нахвърлиха на подноса като вълци.

Втората порция храна бе доставена и изядена още преди Пенрик и Икос да стигнат до края на разказа си. Версиите им бяха оплетени и често противоречиви, а многобройните въпроси на Идрене не помагаха.

— Като ви слушам, направо ми се иска да се бях повозила на онази твоя машина, Икос — каза тя. — Звучи страхотно. Може някой ден да ме качиш.

Икос се ухили, а Пенрик потърка брадичката си и измърмори нещо нечленоразделно.

Найкис разказа историята от своята гледна точка, като пропусна да спомене само особеното си преживяване в двора със свещения извор. Пен не понечи да поправи пропуска ѝ, с което си спечели мълчаливата ѝ признателност. Накрая Найкис се обърна към Икос.

— Значи още разполагаш с онази лодка, така ли?

Той поклати глава.

— Лодката не е моя, а и с нея не може да се стигне до Орбас.