Законът за трите отрицания
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #24
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: ХЕРМЕС
- ISBN: 978-954-26-1009-0
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Законът за трите отрицания». Краткое содержание книги:
Анита се спря, замислено загледана в лъскавите обувки с остри носове, скрили в кожената си утроба източника на непоносимата болка. После неохотно кимна:
— Добре, хайде да се отбием. Не виждам друг изход. Само те моля, Валерий, влизаме точно за три минути, аз отивам в банята или каквото е там, облепвам си краката и веднага си тръгваме. Никакво пиене на чай, никакви заседявания на приказки. Не очаквай да любезнича с Лариса. И не се обиждай. Става ли?
— Господи, какво пиене на чай! — усмихна се широко той. — Ти нямаш представа в какво се превръща Ларка, когато работи като отнесена. Тя дори няма да забележи, че сме влезли.
И пак хитруваше. Разбира се, Лариса ще забележи, че са дошли, не може да не забележи, нали трябва да им отвори. Вярно, той има ключове от ателието; когато жена ти си позволява да взема наркотици, трябва да имаш ключове от всички помещения, където може да се намира тя, защото знае ли човек… Но сега Лара е съвсем наред, тя толкова мокрено ще се зарадва на мъжа си и на Анита, че сестра му ще се разтопи. Непременно ще се разтопи, няма да устои.
За късмет наблизо се намеря и аптека. Гледай ти, точно до сградата, където е ателието, а той не бе забелязвал. Валерий остави сестра си да чака на улицата, влезе вътре, купи опаковка немски лепенки различни размери. Ето на, още няколко крачки — и те са във входа. Телохранителят успя да ги изпревари и да провери площадката между входа и асансьора. Асансьорът ги качи на най-горния етаж, бодигардът остана долу, както правеше винаги. Ритер енергично натисна копчето на звънеца.
Никой не отвори. Той звънна още веднъж.
— Сигурно я няма — неуверено каза Анита. — Напразно дойдохме дотук.
— Трябва да е тук — не губеше увереност той. — Впрочем може да е излязла някъде да обядва, обикновено изтичва до станцията на метрото, в „Макдоналдс“. Ако е така, след десет-петнайсет минути ще се върне.
— Е, ами ние на стълбището ли ще чакаме? — ядосано попита сестра му. — Хайде да си тръгваме, Валерий. Изпрати ме до колата, все някак ще се прибера вкъщи. В краен случай ще си сваля обувките и ще натискам педалите боса.
— Не са нужни такива жертви — засмя се той, — аз имам ключове.
Той извади от чантата си скъпо кожено калъфче за ключове, дръпна ципа, вкара ключа в ключалката, завъртя го два пъти. Вратата безшумно се отвори. Тишина. Първото, което му се наби в очи, беше палтото на Лариса, което висеше на закачалката сред другите дрехи. Именно с това палто днес тя излезе от къщи. Също тук на пода бяха ботушките й. Какво, отишла е да обядва, без да се облече ли? Впрочем тя като нищо може да го направи — когато е в творческа треска, може да забрави и да се облече, и да заключи вратата, и да угаси лампите, и да се прибере през нощта.
— Лара! — високо извика Ритер. — Ей, творецо, обади се!
Никой не отговори. Валерий бързо тръгна напред и замря. На широкия матрак в отдалечения ъгъл на просторното, обляно в светлина помещение лежаха, съвсем недвусмислено прегърнати, две жени. Жените бяха голи и покрити до кръста с одеяло. Сладко спяха.
Той сякаш се вкамени. После с усилие откъсна крака от пода и се приближи. Едната от спящите беше Лариса, втората не бе виждал никога преди. В паметта му веднага, наслагвайки се една върху друга, изплуваха и се завъртяха в кръговрат думите на майка му и собствените му усещания.
На Лариса се обаждат някакви жени и не се представят с имената си…
Намерила си е кови приятелки, изглеждат доста вулгарни…
Анита напоследък избягва да се вижда с Лариса…
Анита, толкова красива и млада…
Той се обърна и видя сестра си, бледа и напрегната. Тя стоеше почти до него, а той дори не бе чул как е приближила. Анита беше боса. Валерий мълчаливо я хвана за ръката и я повлече към вратата. Също така мълчаливо й посочи другата, която водеше към банята и тоалетната, и й подаде опаковката с лепенките. Няколкото минути, които бяха нужни на сестра му, за да се съблече, да облепи мазолите си и отново да се облече, му се сториха няколко часа. Повече не можеше да остане тук.
Валерий Ритер не би могъл да каже точно какво изпитваше в този момент — дали обида, яд, омраза, жал към жена си, наркоманката, ревност, отчаяние или нещо друго. Щеше да си помисли за това после. А сега най-важното беше да не избухне, да не изгуби самообладание, да не започне да крещи и да троши всичко наоколо. Трябваше да изчака Анита и тихичко да си тръгнат. Да се върне в работата си, да се заключи в кабинета и да помисли. Само да не избухне, само да се сдържи…