Смъртта на светлината [bg]

— Не — каза Гуен. — Не мисля така. Хората от Изгубения народ така и не са дали душите си на Мускел или на Ворлорн. Всичките им призраци са си заминали у дома с тях.

Дърк потръпна и градът изведнъж му се стори по-празен, отколкото преди миг. По-празен от празен. Странна идея.

— Лартейн единственият град ли е, в който изобщо има живот?

— Не. — Тръгнаха заедно по уличката, обратно към речния бряг. — Не. Сега ще ти покажа живот, ако искаш. Хайде.

Отново във въздуха, и се понесоха през сгъстяващия се мрак. Бе им отнело почти целия следобед, за да стигнат до Мускел и да поскитат из него. Дебелия Сатана се беше смъкнал ниско на хоризонта на запад, а един от четирите му жълти спътника вече се беше скрил от поглед. Отново беше здрач — истински, не само на вид.

Този път Дърк пое управлението, а Гуен седеше до него, отпуснала ръка на неговата, и му даваше кратки указания. Денят свършваше, а той имаше толкова много да ѝ каже, толкова много да пита, толкова много неща да реши. А нищо не беше направил. Скоро, обеща си той, докато пилотираше. Скоро.

Въздушната кола мъркаше тихо, почти недоловимо под нежния му допир. Земята долу помръкваше и километрите се нижеха бързо назад. Живот, каза му Гуен, щеше да се намери напред, на запад, право на запад, към залеза.

Градът на вечерта представляваше самотно сребърно здание с основи далече под тях сред полегати хълмове и с главата му в облаците, на два километра нагоре. Беше град на светлина, с метални хълбоци без прозорци, искреше с нажежен до бяло блясък. Искряща и проблясваща, светлината пълзеше нагоре по извития ствол на вълни: започваха от основата, където градът бе закотвен дълбоко в първичната скала, и след това се катереха нагоре и нагоре и ставаха все по-ярки, докато градът се извисяваше и стесняваше като огромна игла, каквато всъщност беше. Все по-бързо и по-високо се издигаше вълната от светлина, нагоре и нагоре по тази невероятна височина, докато стигнеше обвития в облаци сребърен шпил във взрив от ослепителен блясък. А дотогава три по-късни вълни вече я следваха нагоре.

— Предизвикателство — каза Гуен името на града, докато подхождаха. Името му и намерението. Беше построен от урбанистичната цивилизация на см-Емерел, чиито родни градове са черни стоманени кули, разположени сред хълмисти равнини. Всеки град на Емерел представляваше нация-държава, всичко събрано в една-единствена кула, и повечето емерели никога не напускаха зданието, в което са родени (макар че тези, които го правеха, според Гуен, често ставали най-великите пътешественици из целия космос). Предизвикателство беше всички онези кули на Емерел в едно, сребърнобяла вместо черна, дваж по-горда и три пъти по-висока — аркологичната философия на см-Емерел, въплътена в метал и пластмаса — захранвана с ядрен синтез, компютъризирана и самоподдържаща се. Емерелите се хвалеха, че е безсмъртна, окончателно доказателство, че величието на технологиите на Предела (или на Емерел най-малкото) блести не по-малко ярко от това на Нюхолм или Авалон, или дори на самата Стара Земя.