47 ронини [bg]

Въпреки това, той откри, че Чикара е трябвало да се погледне по-добре в огледалото и да си облече тренировъчната броня, преди да покани Джинаи за свой партньор в двубоя. Генпуку не ти даваше тялото на възрастен за една нощ.

Той наблюдаваше как двамата атакуват и парират ударите, впечатлен от напредъка, който синът му бе постигнал в боравенето с меча, и увереността, която сякаш бе придобил успоредно с това, но все пак виждаше, че Джинаи има предимство.

Чикара получи свиреп удар по ръката и снижи гарда, оставайки открит за атаката на Джинаи. Оиши почувства как Рику настръхна от притеснение, когато застана до него, дори и собственото му тяло инстинктивно се напрегна в очакване на болката от предстоящия удар.

Но синът му прехвърли бокена от безполезната си дясна ръка в лявата така внезапно, че Оиши се слиса, и с едно ловко замахване повали Джинаи на земята. Той бе съборил противника си и бе спечелил дуела с едно решително движение — движение, което Оиши никога досега не бе виждал в сина си, или някой друг, обучаван от официалния майстор на меча на господаря Асано, да прави.

— Чикара! — извика той.

Синът му вдигна очи, опиянен от победата си, но се стресна от тона на баща си. Той застина на място и погледна назад към баща си, докато Джинаи с мъка се изправи на крака, залитайки.

— Джинаи — каза Оиши, отпращайки с поглед по-голямото момче, преди то да успее да каже нещо. Той изчака заедно с Чикара и Рику, докато Джинаи се отдалечи достатъчно, за да не може да ги чуе, и най-сетне зададе въпроса, който се въртеше в ума му:

— Кой те научи на това?

Чикара се поколеба, взирайки се в него; въодушевлението, което блестеше в очите му, угасна като пламъче на свещ, когато долови гнева във въпроса на баща му. После сведе поглед и помълча още известно време, преди да промърмори:

— Никой, татко.

Оиши усети как ръката на жена му стисна леко, но настойчиво рамото му, напомняйки му колко горди Чикара винаги ги е карал да се чувстват и колко повече синът му се нуждае от насърчението му, отколкото от гнева му.

Лицето му запази суровото си изражение, но той се отказа да разпитва. Това беше фехтовален похват, достоен само за останалите без господар ронини, които влизаха в разпри по улиците, защото нямаше реални битки, в които да се бият, а не притежаваха други умения, към които да прибегнат, за да се препитават. Той не беше подходящ за високопоставен придворен или за който и да е воин, който притежаваше достатъчно чест, която си струваше да защитава. Оиши си пое дълбоко въздух.

— Ти произхождаш от семейство на самураи — каза той на Чикара. — Ние не се бием по този начин.

От прилива на гордост сега нямаше и следа, но за миг Оиши си помисли, че синът му ще протестира.

Вместо това, Чикара само се поклони почтително, приемайки забележката с достойнството на почтен човек, а баща му се обърна и влезе в къщата.