Пурпурно небе [bg]

— Ами баща му? Той дължи ли ти такъв кръвен дълг? — попита Мини.

— Не. — Ториан поклати глава. — Може и да си мисли, че ми го дължи, но ако той и хората му някога са ми дължали нещо, то отдавна е платено и надплатено. — Той огледа лицата на събралите се. — Така че това по никакъв начин не задължава, когото и да е от вас.

— Я престани да плещиш глупости — сопна се Мини. — Разбира се, че ни задължава. Не мога да твърдя, че ми е особено приятно, но все става въпрос за някаква етика.

Дейв Опегорд кимна.

— Щом не бива да оставяме този… вестри на властите, значи няма защо да се съобразяваме с нещата, които са позволени или непозволени от тях.

Беше необичайно един лютерански свещеник да пренебрегне нещо по практични, а не морални основания, но Дейв си беше такъв.

Зае се отново да натъпче лулата си, както си седеше в поизносеното кожено кресло, а движенията му бяха толкова познати, че дори не се налагаше да поглежда.

Док Шърв изсумтя.

— Това много ме радва — каза той. — Защото за мен ще бъде истински проблем да зарежа един от пациентите си на отбор юнаци, които нямат елементарна представа какво да правят с него.

— Направо да се не надяваш! — Опегорд повдигна едната си вежда, докато пухтеше с лулата, за да я разпали. Тютюнът пое искрата и димът бавно се изви към тавана. — Ти да не би пък да знаеш?

— Знам, ами — кимна Шърв. — Ти пък познаваш ли друг лекар, който да е успял да спаси живота на не човек?

— Аз познавам — каза Мини Хансен. — Доктор Макъртри в Хътън.

— Мини. — Шърв я погледна над очилата. — Мини, ама той нали е ветеринар?

Боб Орстед се разсмя.

— Да, правилно, не е от онези тесни специалисти.

— Валин е по-близо до човек, от което и да е същество, лекувано от Мак, при това той си е мой пациент. Вие някога да сте чували за Хипократовата клетва?

— В интерес на истината, аз съм чувала. Само че ти сигурен ли си, че тя важи за вестрите? — Опегорд пухтеше с лулата и съсредоточено наблюдаваше как димът се всмуква от камината и изчезва.

— Стига, Дейв, и за кучетата важи, ако гледаме сериозно на нещата.

— Само дето никъде не е написано. — Очите му се замъглиха за момент. — „Каквото и да видя и да чуя“ — а сега идва частта, която най-много обичам — „от живота на хората не отнемай туй, що ценно е…“ — Опегорд кимна. — Отец Улсън в Хътън не знае нищо по въпроса, нали така?