Последните оцелели: Светът, в който живеем [bg]

— Всички ни помагаха — каза татко. — Лиза получаваше допълнително храна, защото беше бременна. Там имаше страхотни хора: доктори и сестри, които рискуваха живота си, за да помагат на другите. Когато Гейбриъл се роди, ни казаха да не се опитваме да отидем на запад. Казаха, че нямало смисъл: Колорадо и Невада били опустошени. Оцелелите от там се преместили на изток и на юг.

— Мислехме за вас през цялото време — споделих аз. — Тревожехме се и се надявахме всичко да е наред.

— Вие също никога не сте напускали мислите ни — отвърна татко. — Мислите ни и молитвите ни.

— Гейбриъл наистина ли се роди на Коледа? — попитах аз.

— Разбира се — отговори Чарли. — Бях там. — Бебето беше хванало здраво безименния му пръст.

— Да не си доктор? — попита Мат.

Чарли се засмя отново.

— Не, не съм — отвърна той. — Занимавах се с телемаркетинг.

Всички се засмяхме при самата мисъл за тази професия.

— Запознахме се в евакуационния лагер — обясни татко. — Чарли беше чудесен, помагаше на всички и повдигаше настроението ни.

— В твоите уста звучи като затворнически лагер — намеси се Мат, който стискаше ръката на Сил. Чудех се какво ли му беше споделила съпругата му за времето, което беше живяла по пътищата.

— В някои отношения наистина беше — отвърна татко. — Особено по време на карантината. Храната, одеялата и лекарствата никога не бяха достатъчни. Но се справихме, Лиза роди бебето и благодарение на Бога, двамата оцеляха.

— Всички ли се запознахте в лагера? — попита Джон. — Съжалявам, но ви забравих имената.

— Алекс и Джули Моралес — каза Алекс. — Не. Срещнахме се по-късно, преди около два месеца. Времето вече не е от особено значение.

— Лиза и аз решихме да се върнем — продължи татко. — Тя знаеше колко е важно за мен да бъда с децата ми, с всичките ми деца. Чарли дойде с нас, защото на онзи етап не можехме да си представим живота си без него. Той е най-добрият приятел, който някога сме имали. Натъкнахме се на Алекс и Джули, които също се връщаха на изток.

— Задържали сте се заедно толкова дълго време? — учуди се Сил.

— Знам — отвърна татко. — Необичайно е. Но някак си се превърнахме в семейство. Други хора се присъединяваха и си тръгваха, но петимата останахме заедно.

— Хал и Лиза бяха много мили с нас— призна Алекс. — Защитаваха Джули.

— Тя заслужава някой да я покровителства — отвърна Чарли. — И двамата го заслужавате.

— Знам, че не е честно, Лора — каза татко. — Да нахълтаме тук по този начин. Ако трябва да бъда напълно честен, нямам представа какво да правим оттук насетне.

— Джули и аз няма да останем — обяви Алекс. — Имаме други планове.

Татко вдигна ръка, за да накара младежа да спре.

— Джули е изтощена — каза той. — Виж я. Едва държи клепачите си отворени. Трябва ви време да се възстановите, преди да потеглите отново.