Мечокът и Славеят
- Автор: Арден Кэтрин
- Серия: Winternight #1
- Год: 101
- Язык: болгарский
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Мечокът и Славеят». Краткое содержание книги:
След като майката на Василиса умира, баща ѝ отива в Москва и се връща с нова съпруга. Тя ненавижда селските порядки и забранява почитането на духовете. Всички смирено се съгласяват, но Василиса е ужасена, защото усеща, че това ще донесе само нещастия.
И се оказва права – реколтите загиват, зли същества от гората започват да се приближават и нещастие се настанява в селото. През това време мащехата на Василиса става все по-сурова с нея.
Опасността приближава и Василиса трябва да се противопостави дори на близките си, като призове опасни дарби, които дълго е потискала. Възможно ли е най-страшните приказки на бавачката всъщност да се окажат реалност?
> *Красива зимна история, пълна с магия, чудовища и опасностите от това да пораснеш.
> * * **Наоми Новик***
> *Завладяващ и лиричен, дебютният роман на Катрин Арден докосва сърцата и ускорява пулса. Очаквам с нетърпение следващата нейна книга.*
> ***Тери Брукс***
> *Прекрасно построен разказ за семейството и суровите чудатости на необятната зимна магия.
> * * **Робин Хоб***
напред, препускайки все по-бързо по снега. Дуня усети, че се изплъзва
от седалката. Тя трескаво се вкопчи в нея, но започна да пада и пада
назад...
Събуди се задъхана върху сламеника си в кухнята. Лежеше в мрака и
трепереше. Мина дълго време, преди да успее да се стопли.
***
Ана неохотно се събуди и премигна, за да прогони сънливостта от
очите си. Последният й сън беше приятен - в него имаше топъл хляб и
нечий нежен глас. Но още докато се протягаше към
източника му, сънят се изплъзна и тя беше оставена с празни ръце, увита плътно в дебелите одеяла, за да се стопли в сутрешния студ.
Чу шумолене и изпружи шия да се огледа. Един демон седеше на
стола й и кърпеше една от ризите на Пьотър. Сивата светлина на
зимното утро хвърляше ивици сенки върху безформения силует. Тя
потрепери. Съпругът й хъркаше до нея в неведение и Ана се опита да
не обръща внимание на призрака, както правеше всеки ден от
седмицата, откакто за първи път се беше събудила на това ужасно
място. Извърна лице и го зарови в покривалото на леглото. Но не
успяваше да се стопли. Съпругът й беше отметнал завивката си, но на
нея тук винаги й беше студено. Когато помоли да засилят огъня, слугините просто я зяпаха с любопитство, някак озадачени. Зачуди се
дали да не се примъкне по-близо, за да се стопли от тялото му, но той
можеше да остане с грешни впечатления и да му хрумне пак да я
пожелае. Макар да се опитваше да е внимателен, той беше настойчив, а през по-голямата част от времето тя искаше да я оставят на мира.
Рискува да погледне назад към стола. Онова гледаше право към нея.
Ана не изтърпя. Стъпи на пода, навлече каквото намери и уви шал
около полуразплетените си плитки. Когато се стрелна през кухнята и
после навън през вратата, си спечели стреснат поглед от Дуня, която
винаги ставаше рано, за да сложи да се пече хляб. Сивата утринна
светлина отстъпваше на розовия цвят на зората. Земята проблясваше, сякаш покрита със скъпоценни камъни, но Ана не забелязваше снега.
Единственото, което виждаше, беше малката дървена църква на няма и
двайсет крачки от къщата. Без да обръща внимание на друго, тя се
затича към нея, дръпна вратата и се вмъкна вътре. Искаше й се да
заплаче, но стисна зъби и юмруци и преглътна мълчаливо сълзите си.
Като цяло плачеше твърде много.
Лудостта й беше по-лоша тук, на север - далеч по-лоша. Къщата на
Пьотър гъмжеше от дяволи. В пещта се криеше създание с очи като
въглени. В банята един дребен мъж й смигаше през парата. В предното
дворче се влачеше демон, подобен на купчина съчки.
В Москва дяволите й никога не я поглеждаха, никога не й обръщаха
внимание, но тук винаги я гледаха втренчено. Някои дори се доближаваха, сякаш се готвеха да я заговорят, и всеки път Ана трябваше да бяга от
тях, въпреки че мразеше да вижда озадачените погледи на съпруга и
доведените си деца. Тя виждаше тези погледи през цялото време и
навсякъде - само не тук, в църквата.
Благословената, тиха църква. Всъщност тя не представляваше нищо
в сравнение с църквите в Москва. В нея нямаше злато или позлата и
службата се водеше само от един свещеник. Иконите бяха малки и
лошо нарисувани. Но тук тя не виждаше нищо друго, освен пода, стените, иконите и свещите. Нямаше лица в сенките.
Тя остана дълго, много дълго, като ту се молеше, ту гледаше в
празното пространство. Върна се в къщата доста след зазоряване.
Кухнята беше пълна с хора, а огънят бумтеше. Печенето, варенето, чистенето и сушенето продължаваха без прекъсване от зори до здрач.
Жените не реагираха, когато Ана се вмъкна вътре - никой дори не
обърна глава. Младата жена прие това най-вече като критика към
своята слабост.
Олга първа вдигна поглед.
- Бихте ли желали малко хляб, Ана Ивановна? - попита тя.
Олга не можеше да хареса бедното създание, заело мястото на
майка й, макар да беше добро момиче и да я съжаляваше.
Ана беше гладна, но едно миниатюрно сиво същество седеше точно
в отвора на фурната. Брадата му беше нажежена от топлината, докато
гризеше една почерняла коричка.
Ана Ивановна отвори уста, но не успя да отговори. Малкото
създание вдигна очи от хляба си и вирна глава. В блестящите му очи
имаше любопитство.
- Не - прошепна Ана. - Не... не искам никакъв хляб.
Тя се обърна и побягна към съмнителната безопасност на