Дервишът

Чита се облегна на стената, за да не се строполи. Ударът беше толкова неочакван, че я срази с двойна сила.

Дервишът Осман си тръгна и управителят заедно с него. От външната страна на вратата издрънча резе — Чита беше заключена.

Черният обаче отвори една друга врата и посочи към нея.

— Върви! Ще ти покажа твоите покои — каза с мазен глас. И когато тя не се отзова веднага на тази заповед, той измъкна камшика, какъвто и той имаше в пояса, и го размаха заплашително.

— Подчинявай се, иначе ще те принудя!

Тогава тя залитна в коридора, а черният я тикаше напред и напред, докато стигнаха една стая с няколко лежащи край стените възглавници.

— Чакай тук, докато те отведа по-нататък — каза той. — Снеми сега забрадката! Трябва да те огледам, за да те опозная.

Същевременно протегна ръка към фереджето й, ала Чита се отдръпна назад. Всичко в нея въстана срещу това унижение.

— Не смей да ме докоснеш!

Черният страшно се удиви от неочакваната съпротива.

— Как, каниш се да се противиш? Виждаш ли камшика тук?

— Няма да посмееш да ме удариш!

— Кой ще ми попречи? Още не си любимката на бея, а една робиня, която имам право да наказвам с бой. И тъй, ще я бъде ли скоро?

Отново посегна да й махне булото, ала Чита се изплъзна от ръцете му и избяга в най-отдалечения ъгъл на стаята.

Сега черньото изпадна в бяс. Замахна с камшика, ала ударът остана неизпълнен, тъй като на вратата внезапно се появи помощ. Една жена приближи с бързи крачки незабелязано от него и му изтръгна изотзад камшика.

— Куче, искаш да удряш? — обърна се господарски към него. — Откажи се от тая работа! Ето ти го на теб самия!

Черният се бе извърнал към нея. В следващия миг получи един така добре прицелен удар, че нададе висок, болезнен крясък, и слагайки ръце на лицето, политна към стената.

Със своята красота и властно държане спасителката направи дълбоко впечатление на Чита.

Тя беше едно от онези същества, които могат да се родят само в Ориента. Облечена изцяло в червена коприна, с разпилени по раменете и стелещи се почти до земята буйни коси, с искрящи очи и високо вдигнат над черния роб камшик, тя изглеждаше създадена за повелителка.

— Успя ли да те удари? — осведоми се тя с благозвучен глас.

— Не. Но се канеше.

— Ти ли си новата?

— Не зная. Дойдох тук, за да взема някакви жени за разходка. Одеве чух, че Ибрахим бей ме бил купил.

— Тогава си ти. Нямай повече страх! Ти стоиш под моя закрила!

После се обърна към негъра.

— Пъзливец ниеден! Дръзваш да посягаш само на слаби и беззащитни! Жалък роб на един също така жалък господар, кой ти заповяда да употребиш камшика?

— Дервишът и управителят — изхленчи оня.

— В такъв случай ще си поговоря със сериозен тон с тоя управител. Кажи му да се пази от мен! Къде ще живее моята приятелка?