Илинден

— Мама! — пошушна момичето и стисна още по-силно ръцете на своя любим.

Той се огледа бързо, приподигна се на оградата с колена, с лакти и целуна девойчето по нежната хладна буза. А то шепнеше задъхано и целуваше ръцете му:

— Идвай сека вечер, сека вечер…

— Маре мори! — чу се още по-силен сърдитият глас на майката.

Девойчето най-сетне се откъсна и припна нататък, изчезна, угасна като лунен лъч зад къщата.

Отдръпна се и Райко Кутрев от каменната ограда и се запъти надолу по улицата. Той мина край вратника на същата къща. Когато се отдалечи на двайсетина стъпки, оттам излезе Панту Кътърката и тръгна по следите му с тихи стъпки. Веднага след Кътърката изприпка и кученцето, излая звънко няколко пъти, огледа се по вече опустялата улица, после наново се мушна в открехнатия вратник. Откъм къщата се дочу същият сърдит женски глас:

— Я… Пантуш оставил вратника отворен,.. — И сетне по-близу: — Какъв човек е… разтурен…

Когато Райко Кутрев влезе в стаичката си, тя беше пълна с млади мъже. Седнал бе там, между тях, и баща му Аце Кутрев. Тук беше и Панту Кътърката. Той бе кръгнал по друга улица, прескочил бе две огради и бе успял да влезе у Кутреви малко преди Райко Кутрев. Приседнал до вратата, той бършеше с голяма кърпа силно зачервеното си лице и дишаше бързо, издълбоко. Райко забеляза най-напред него: „Наистина си приличат като брат и сестра… Как се е задъхал…“ — Къде се забави? — чу Райко гласа на баща си. — Откога още чакат другарите ти… Изпихме по цела кутия тютюн.

И старият човек стана да си върви. Зачуха се гласове:

— Седи, седи, стрико Аце… Наш човек си ти… Стара комита си…

Аце Кутрев погледна сина си, сетне поклати глава:

— Не, не… Гледайте си работата. Друго е сега вашето, вие сега сте по-сърцати люде. — Той се спря до вратата и се обърна към насядалите там; беше същият изправен, широк, силен мъж, вече доста изпрашен от годините, натежал. Усмихна се с едри, но вече разредени, пожълтели зъби, скриха се още по-дълбоко очите му под рошавите, прошарени вежди: — Ама, деца… като стане нужда, и ние, старите, нема да се засрамим.

Изпроводиха го весели гласове. Райко Кутрев седна между другарите си. Тук бяха десетниците Стефо Церски и Богдан Кочанов, а също и някои работници от Организацията от тая част на града. Събрали се бяха тая вечер да четат някаква книжка за живота на италианския патриот Джузепе Гарибалди. Такива срещи ставаха много често — едва ли не всяка нощ. Райко Кутрев събираше организационните работници от по-близките махали най-често в стаичката си, но той ходеше и по другите махали, където също ставаха такива срещи. В това беше сега революционната дейност на преспанци. Заклетите членове на Организацията в Преспа и по селата наоколо сега бяха много повече, идваха постоянно и нови люде да се кълнат по своя воля; това беше общо увлечение сред младите люде не само в Преспа, но и по цяла Македония. Сега Лазар Глаушев и Райко Кутрев не ходеха сред народа, за да издирват и подбират най-достойните, както беше през първите месеци на тяхната апостолска дейност, а людете сами идваха при тях и те ги приемаха за комитетски работници с по-леко сърце. Народът се оказа узрял за такава дейност и мрежата на революционната организация бързо се разширяваше и сгъстяваше по цялата страна.